да се изправи, но Джоди задържа главата му наведена, докато Били избърса новата рана с карболов разтвор. Добре беше направено. Кръвта спря да тече, а въздухът издухваше със слабо гъргорене раната навън и я всмукваше навътре.
Дъждът, докаран от нощния вятър, започна да чука по покрива на обора. Желязото удари за закуска.
— Докато аз чакам, ти върви яж — каза Били. — Трябва да пазим дупката да не се запуши.
Джоди излезе бавно от обора. Беше много отчаян, за да разправи на Били как вратата на обора се бе отворила и бе пропуснала понито навън. Джоди изскочи в сивата влажна утрин и зашляпа нагоре към къщата, като си доставяше странното удоволствие да цопа във всяка локва. Майка му го нахрани и преоблече в сухи дрехи. Не го разпитва. Навярно знаеше, че не може да отговаря на никакви въпроси. Но когато се готвеше да се върне в обора, тя му донесе тенджера с димяща ярма. — Дай му това — каза тя.
Джоди не взе тенджерата.
— Нищо не иска да яде — каза момчето и изтича навън. В обора Бил му показа как да закрепи топка памук на една пръчка и с нея да почиства отвора за дишане, щом се запуши от слуз.
Бащата на Джоди влезе в обора и застана до тях. След някое време се обърна към момчето:
— Няма ли да е по-добре да дойдеш с мен? Отивам зад хълма. Джоди поклати глава.
— По-добре е да се махнеш оттука — настоя баща му. Били се обърна ядосано към него.
— Остави го на мира. Понито е негово, нали?
Карл Тифлин излезе, без да продума. Честолюбието му беше жестоко наранено.
Цяла сутрин Джоди поддържаше раната отворена и въздухът преминаваше свободно. По пладне понито уморено легна настрана и изпъна муцуна напред. Били се върна.
— Ако стоиш при него през нощта, по-добре е да подремнеш сега — каза той.
Джоди излезе разсеяно от обора. Небето се бе изчистило и беше станало бледосиньо. Птиците кълвяха червеи, наизлезли от влажната земя.
Джоди отиде до окрайнината на храсталаците и приседна върху ръба на зеленясалото корито. Погледна надолу към къщата, към бараката за спане и към тъмния кипарис. Мястото му беше познато, но странно изменено. Вече не беше самото то, а само рамка за онова, което става. Откъм изток задуха студен вятър, а това означаваше, че известно време няма да вали. В краката си Джоди видя как покарват стебълца на нови растения. По калта около извора имаше хиляди следи от пъдпъдъци.
Дъбълтри Мът се изкачи смутено през зеленчуковата градина; Джоди си спомни как го бе замерил с буца пръст, обви ръка около врата му и го целуна по широкия черен нос. Дъбълтри Мът стоеше неподвижен, сякаш разбираше, че става нещо необикновено. Голямата му опашка важно тупаше по земята. Джоди откъсна от шията на Мът един надут кърлеж и го спука между пръстите си. Беше гадно. Изми ръцете си в студената изворна вода.
Като се изключи постоянното свистене на вятъра, ранчото беше съвсем притихнало. Джоди знаеше, че майка му няма да се разсърди, ако не отиде да изяде обяда си. След някое време се върна бавно в обора. Мът се промъкна в собствената си колибка и дълго тихичко скимтя.
Били Бък се изправи и взе да реже памучния тампон. Понито все още лежеше настрана и раната на гърлото му пулсираше. Когато видя колко суха и мъртва изглежда козината му, Джоди разбра най-после, че за понито няма никаква надежда. Виждал беше и преди мъртва козина на кучета и крави; това беше сигурен признак. Седна тежко на една греда и спусна преградата. Очите му дълго останаха приковани към мърдащата рана; накрая задряма и следобедът мина бързо.
Малко преди да се стъмни, майка му донесе дълбока чиния със задушено, остави я и си отиде. Джоди хапна малко, а когато се стъмни, постави фенера на пода, до главата на понито, та да може да наблюдава раната и да я поддържа отворена. И отново задряма, докато го разбуди нощният хлад. Вятърът духаше свирепо и носеше със себе си студа на севера. Джоди взе едно одеяло от постелята; в сеното и се зави с него. Дишането на Гебилън най-после се успокои; раната на шията му леко потрепваше. През обора с крясък прелитаха кукумявки, тръгнали на лов за мишки. Джоди сложи ръце под главата си и заспа. В съня си усети засилването на вятъра. Чуваше го как блъска по обора.
Когато се събуди, беше вече светло. Вратата на обора зееше. Понито го нямаше. Джоди скочи и се втурна навън сред утринната светлина.
Следите на понито се виждаха достатъчно ясно по скрежоподобната роса върху младата трева, уморени следи, удължени — копитата се бяха влачили. Отправяха се нагоре, по средата на хълма, към окрайнината на храсталаците. Джоди хукна по следите. Слънцето бляскаше по острите бели кварцови късове, които се подаваха тук-там. Докато Джоди вървеше по следите, някаква сянка пресече пътя му. Той погледна нагоре и видя орляк черни лешояди; бавно кръжащото ято все повече се снишаваше. Скоро злокобните птици изчезнаха зад билото. Тогава, подтикван от панически страх и ярост, Джоди започна да тича още по-бързо. В окрайнината следите навлизаха в гъсталака и се виеха сред храстите.
Когато стигна билото, Джоди се задъха. Спря запъхтян. Кръвта бучеше в ушите му. Тогава видя онова, което търсеше. Долу, на една от полянките сред храсталаците, лежеше червеното пони. Джоди виждаше в далечината краката му да помръдват бавно, конвулсивно. А лешоядите стояха в кръг около него и чакаха така добре познатия им миг на смъртта.
Джоди подскочи и се втурна надолу по хълма. Влажната земя заглушаваше стъпките му, а храсталаците го закриваха. Когато стигна, всичко бе свършено. Първият лешояд бе кацнал върху главата на понито и от човката, която току-що бе вдигнал, капеше тъмна, очна течност. Джоди се хвърли в кръга като котка. Черното братство се надигна в облак, но едрият лешояд, кацнал върху главата на понито, закъсня. Докато се мъчеше да отлети, Джоди хвана края на крилото му и го дръпна. Птицата беше голяма почти колкото него. Свободното крило го удари по лицето със силата на тояга, но Джоди не го изпусна. Ноктите на лешояда се впиха в крака му, горните части на крилата го удряха от двете страни по главата. Заслепен, Джоди опипваше със свободната си ръка. Пръстите му намериха шията на борещата се птица. Червените очи го гледаха в лицето, спокойни, безстрашни и яростни; голата глава се въртеше ту на една, ту на друга страна. После човката се отвори и повърна струя гнойна течност. Джоди вдигна коляно и натисна едрата птица. С една ръка притискаше шията към земята, докато с другата намери парче остър бял кварц. Първият удар разчупи човката отстрани и през закривените кожени ъгли на устата бликна черна кръв. Джоди понечи отново да удари, но не успя. Червените безстрашни очи все още гледаха право в него, безлични, храбри и далечни. Той удари пак и още веднъж, докато лешоядът умря, докато главата му се превърна в червена каша. Джоди все още удряше умрялата птица, когато Били Бък го издърпа и притисна до себе си, за да успокои треперещото му тяло.
Карл Тифлин изтри кръвта от лицето му с червена носна кърпа. Джоди се отпусна и затихна. Баща му подритна лешояда с върха на крака си.
— Джоди — обясни той, — лешоядът не е убил понито. Не знаеш ли?
— Знам — каза уморено Джоди.
А Били Бък се разгневи. Той бе вдигнал Джоди на ръце и тръгваше да го отнесе в къщи. Но се обърна назад към Карл Тифлин:
— Знае, разбира се — каза гневно Били. — Божичко! Човече, не можеш ли да разбереш какво му е?
II. ГОЛЕМИТЕ ПЛАНИНИ
Сред жужащия пек на летния следобед малкото момче Джоди равнодушно се въртеше из ранчото и търсеше с какво да се захване. Ходил бе хлапакът вече до хамбара, замерял бе с камъни лястовичите гнезда под стряхата, докато всичките глинени къщички се бяха срутили и изсипали своите постели от слама и мръсна перушина. След това зареди в къщи капан за плъхове с примамка от парче бяло сирене и го постави там, където доброто старо куче Дъбълтри Мът щеше да навре нос и да се нарани. Джоди не вършеше това в пристъп на жестокост, а само защото се отегчаваше през дългия горещ следобед. Дъбълтри Мът навря глупавия си нос в капана, удари се изквича от болка и закуца нанякъде с окървавени ноздри. Където и да го болеше, Мът куцаше. Така бе свикнал. Навремето като малък Мът беше попаднал във вълчи капан и оттогава все куцаше дори когато му се караха.
