— Ама погледнете. Още рита.
Алис се приближи.
— Убий я! — развика се тя. — Смажи я! Да хвръкне ли искаш? — Тя взе една вилица от тезгяха и размачка мухата заедно с трохите от тортата, след което загреба всичкото и го хвърли в кофата за боклук.
— А моята торта? — попита Пъпката.
— Ще получиш друго парче. Не мога да разбера защо все на тебе ти се падат тия мухи. На никой друг.
— Изглежда, имам късмет — тихичко каза Пъпката, — А? …
— Казах, че…
— Чух какво каза. — Не си беше отпочинала и беше нервна. — И си дръж устата, че ще изхвърчиш от тука като подпален. Хич не ме е еня дали си монтьор или не. За мене си хаймана. Пъпчив хаймана. Пъпката се смали. Колкото ядът й растеше, толкова неговата брадичка увисваше все по-ниско над гърдите му. Той не знаеше, че на него тя си изкарва куп други ядове.
— Нищо не казах — подхвана той. — Не може ли човек да се пошегува?
Алис беше стигнала до оная точка, от която или трябваше да продължи нататък, докато се развилнее в такава безумна истерична ярост, че и на нея, и на всички около нея да им излизат искри от главите, или лека-полека да се укротява, защото сама чувствуваше непреодолимия натиск в гърдите и гърлото си. Тя прецени положението за секунди. Беше напечено. Автобусът трябваше да тръгне. Хуан също не си беше отпочинал. Хората, които бяха спали на леглата им, щяха да чуят гнева й и да наизлязат, а Хуан можеше да я удари. Веднъж я беше ударил. Не силно, ама така улучи къде и в кой момент, че както й се стори, едва не я уби. Пък и тъмният страх, който вечно бдеше в крайчеца на съзнанието й, че Хуан може да я напусне. Той беше напускал други жени. Не знаеше колко, защото никога не бе говорил за това, но мъж с неговата привлекателност непременно е оставял и други жени. Всичко това се извъртя в ума й за по-малко от секунда. Алис реши: без гняв. Подтисна напъна в гърдите си. Като вцепенена повдигна пластмасовия похлупак и отряза двойно парче, после го сложи на чинийка, пренесе я зад тезгяха и я поднесе пред Пъпката.
— Всички сме нервни — рече тя.
Пъпката вдигна очи от ноктите си. Видя бръчки на годините да пълзят по шията й, забеляза също удебелените й клепачи. Видя, че ръцете й са загубили опънатата кожа, която имат младите момичета, и му дожаля за нея. Сам неблагословен с красота, той си помисли, че младостта е единственото, което си заслужава да притежаваш, и онзи, който е загубил младостта си, вече е мъртъв. Тази сутрин той беше извоювал голяма победа и сега, като видя цялата слабост и колебание у Алис, се засили за втора.
— Мистър Чикой каза, че няма да ми вика повече Пъпка — започна той.
— Защо?
— Аз го помолих. Името ми е Едуард. Даже в училище ми казваха Кит заради фамилното ми име Карсън.
— Хуан Кит ли ти казва?
— Аха.
Алис наистина не разбираше за какво става дума, още повече, че зад нея в спалнята се чу оживление, стъпки между постилките и тих, кратък говор. Като усети, чуждите хора, Пъпката й стана по-близък, защото той все пак не беше напълно чужд човек.
— Ще видя как ще дойде — отвърна тя.
Слънцето беше огряло вътре през предните прозорци и вратата и бе хвърлило пет ярки петна върху стената, озарявайки пакетите с храни и пирамидите от портокали. Сега обаче ярките квадрати притъмняха и — изчезнаха. Чу се гръмотевичен трясък и дъждът рукна без предупреждение. Замете по покрива.
Пъпката отиде при вратата и погледна навън. Дъждът се лееше на потоци, забулвайки природата и отскачайки високо по циментовия път. Мократа светлина изглеждаше някак метална. Хуан Чикой беше в автобуса на сухо. Задните колела продължаваха мудно да се въртят. Както го зяпаше, Хуан скочи и дотича към ресторантчето. Пъпката задържа вратата отворена и той направо връхлетя вътре, но дори само докато притича, комбинезонът му потъмня от вода, а обувките му пльокаха локви по пода.
— Могъщи боже, същински порой — каза той. Сивата стена от дъжд затулваше хълмовете и от нея струеше мрачна, метална светлина. Чашките на вълчия боб клюмваха под тежестта на водата. Листата на маковете бяха скършени и лежаха на земята като златни монети. Мократа вече земя не можеше да поглъща повече вода и малки ручейчета се устремиха към по-ниските места. Пороят ревеше върху покрива на ресторанта при Бунтарския ъгъл.
Хуан бе седнал на една от масите до прозорците и пиеше кафе с много сметана, дъвчеше поничка и гледаше пороя. Влезе Норма и се хвана да мие малкото съдове в умивалника от неръждаема стомана зад тезгяха.
— Ще ми донесеш ли още една чаша кафе? — попита я Хуан.
Тя апатично излезе иззад тезгяха. Чашата беше препълнена. От дъното се стичаше тънка струйка кафе. Хуан извади хартиена салфетка и я сгъна, за да попие мократа чаша.
— Не успя да си починеш, нали? — попита я той. Норма беше бледа, роклята й — смачкана. Сега виждаше, че ще се състари много преди да остарее. Кожата й беше тъмна и тънките й ръце на петна. Норма се изриваше от много неща.
— Изобщо не спах — каза тя. — Опитах на пода, но и там не заспах.
— Ще гледаме да не се случва повече — рече Хуан. — Трябваше да поръчам кола да ги закара до Сан Исидро.
— Леглата ни ще им дава! — каза язвително Алис. — Как ти хрумна? Допускаш ли, че някъде другаде щяха да получат леглата на собствениците? Те не са на работа днес. Можеха също да не спят.
— Предполагам, че ми е хрумнало по погрешка — отвърна Хуан.
— Хич не те е еня, че жена ти спи на стол — продължи Алис. — Готов си да отстъпиш леглото й по всяко време. — Алис почувствува, че гневът й се надига и това я изплаши. Не искаше. Знаеше, че ще развали всичко, и се страхуваше, но той не секваше, нарастващ и кипящ в нея.
Потокът от дъжд измете покрива като тежка метла и остави след себе си тишина, но почти веднага след това плисна нов порой. Оттичането и гъргоренето на дъждовните капки по стрехите и улуците се усили отново. Хуан се бе загледал замислено в пода и една тънка усмивчица придърпваше устата му към бялата нишка на белега върху устната. Това също бе нещо, от което Алис се боеше. Той я беше разграничил от другите, за да я наблюдава. Знаеше си го. За Алис всички отношения и всички положения бяха двустранни, и лични, като тя и другият човек ставаха огромни, а всички останали изчезваха от света. Нямаше междинни положения. Когато говореше на Хуан, съществуваха само те двамата. Когато говореше на Норма, целият свят изчезваше, оставяйки единствено Норма и нея в един сив, облачен космос.
Хуан обаче беше способен да изолира всяко нещо и да го види във връзка с друго. Дори неща, различни по големина и значение. Той можеше да наблюдава, да преценява, да обмисля и да се наслаждава. Хуан умееше да се наслаждава на хората. Докато Алис можеше само да обича, да харесва, да не харесва и да мрази. Нито виждаше, нито чувствуваше нещо междинно.
Тя затъкна разпусналата се коса. Веднъж месечно плакнеше съдовете над косата си, което с гаранция й придаваше онзи тайнствен и омаен блясък, който лови и държи мъжете в подчинение. Очите на Хуан бяха далечни и развеселени. Това вече можеше да я изпълни с ужас. Тя знаеше, че той гледа на нея не като на една сърдита жена, на която светът й е черен, а като на една от хилядите сърдити жени, които трябва да бъдат изследвани, следени и дори използувани за наслада. Това беше страшният, самотен ужас за Алис. За нея извън Хуан не съществуваше никакъв свят, а чувствуваше, че извън нея за Хуан съществува всичко останало. Той виждаше не само около нея, но и през нея. Запомненият ужас от оня път, когато я удари, беше не толкова в плесницата — бяха я били и преди, и тя съвсем не мразеше това, напротив, възбуждаше се и набираше сили, — колкото в това, че Хуан я бе ударил, както би ударил буболечка. Беше му, кажи- речи, все едно. Той дори не беше много ядосан, просто бе раздразнен. И беше ударил нещо, вдигащо шум, за да млъкне. А Алис се беше опитала да привлече вниманието му по един от малкото начини, които знаеше. Сега се опитваше да стори същото и от променената посока на погледа му разбра, че той й се е изплъзнал.
