— Аз се мъча да спретна един малък, хубав дом за нас, с килим и плюшена гарнитура, а ти си седнал да я даваш на разни непознати. — Гласът й загуби сигурността си. — И оставяш собствената си жена да дреме на един стол цяла нощ.
Хуан бавно вдигна очи и каза:
— Норма, ще ми донесеш ли, моля те, още една чаша кафе? С много сметана.
Алис напрегна сили, защото усети, че яростта й напира, когато Хуан бавно погледна натам, където е тя. Черните му очи бяха развеселени и топли, после фокусът им се смени, той спря очите си на нея и тя усети, че сега я вижда.
— Нищо ти няма — рече той. — Така ще оцениш по-добре леглото довечера.
Дъхът й спря. Обля я топла вълна. Гневът й се смени с горещо желание. Тя разсеяно се усмихна и цъкна с език.
— Копеле такова — каза тя много нежно. След това пое въздух и изпусна една огромна, разтърсваща въздишка. — Яйца искаш ли?
— Да. Две, варени около четири минути.
— Знам как ги обичаш — отвърна тя. — Бекон отделно искаш ли?
— Не. Препечена филийка и няколко понички. Алис отиде зад тезгяха.
— Няма ли да излязат вече? — каза тя. — Бих искала да ползувам собствената си баня.
— Чуват се — каза Хуан. — Скоро ще излязат.
И те наистина тропаха. Чуха се стъпки в спалнята. Отвори се вътрешна врата и някакъв женски глас остро извика: „Мисля, че можехте да почукате!“ После някакъв мъж отговори: „Съжалявам, но единственият друг изход беше да скоча от прозореца.“ Друг мъжки кръшно-мелодичен глас с авторитет рече: „Винаги е добре да се чука, приятелю. Удари ли ти крака, мила?“ Тя отговори „да“.
Вратата при тезгяха се отвори и в ресторанта влезе дребен мъж, облечен в двуреден костюм. Ризата му беше от светлокафявите, които мъжете носят на път и са известни под името „хилядакилометрови“, защото не им личи, когато се измърсят. Костюмът му беше в неутрален меланж по същите причини, имаше и тъмнозелена плетена вратовръзка. Лицето му беше остро, като на паленце, както и очите му — искрящи и въпросителни като на куче. Тънки, добре подравнени мустачки бяха възседнали горната му устна като гъсеница, която сякаш се изгърбваше, когато проговаря. Зъбите му бяха бели и равни с изключение на горните предни два, които лъщяха от злато. Имаше вид на изчеткан с четка човек, сякаш бе изтупал мъха от костюма си с четката за коса. Ризата му също изглеждаше опъната, както става, ако се изпере яката на умивалника и се приплеска върху тоалетната масичка, за да изпръхне. В обноските му личеше някаква свенлива самоувереност, а лицето му все трепкаше, сякаш с изпитана техника се бранеше от обида.
— Добро утро, люде — рече той. — Тъкмо се питах къде сте спали всички вие. Обзалагам се, че не сте мигнали цяла нощ.
— Ами да — кисело каза Алис.
— Няма значение — каза Хуан. — Довечера ще легнем рано.
— Поправихте ли автобуса? Дали ще се оправим в тоя дъжд, а?
— Разбира се — отговори Хуан.
Мъжът изкуцука край тезгяха и с мъка се настани на една от малките масички. Норма му донесе чаша вода и цяла шепа прибори, увити в хартиена салфетка.
— Яйца?
— Пържени, с отворени очи, хрупкав бекон и препечен хляб с масло. С масло, можеш ли? Най-трудното нещо в света е да намажеш препечена филия с масло. Сложи ми много масло върху хляба, много и го остави да се разтопи, така че да не личат никакви жълти бучици, и ще получиш голям бакшиш.
Той повдигна крака си, обут в кафява половинка обувка на дупки, погледна го и изпъшка от болка.
— Глезенът ли е навехнат? — попита Хуан. Вратата при тезгяха отново се отвори и сега влезе мъж, среден на ръст. Приличаше на Труман, на подпредседател на компания или на експерт счетоводител. Очилата му бяха подчертано четвъртити, а костюмът — сив и изряден. В лицето му също имаше нещо сиво. Беше бизнесмен, бе облечен като бизнесмен и изглеждаше като бизнесмен. В бутониерата му бе забодена игла от масонска ложа, толкова мъничка, че от метър и нещо, изобщо не се забелязваше. Последното копче от жилетката му беше разкопчано. Красив златен ланец за часовник и ключове пресичаше жилетката, като се гмуркаше и излизаше през един и същи илик.
— Мисис Причард ще желае бъркани яйца, но ако са пресни — варени, препечен хляб и мармалад. Мис Причард иска само портокалов сок и кафе. За мене орехи в гроздово желе със сметана, яйца, опържени и от двете страни, моля, внимавайте да не излеете жълтъка, препечен хляб и кафе по бостънски — млякото наполовина. Можете да ни донесете закуската в стаята.
Алис го погледна яростно.
— По-добре вие да дойдете тук — каза тя. — Нямаме обслужване по стаите. — Причард я погледна студено.
— Вие ни задържахте тук — рече той. — Аз вече загубих един ден от почивката си. Не е моя вината, че автобусът се е счупил. Така че най-малкото, което можете да направите, е да ни донесете закуската. Жена ми не се чувствува чак толкова добре. Не съм свикнал да седя на висок стол, мисис Причард също.
Алис наведе глава като бясна дойна крава.
— Вижте, искам да отида до тоалетната и да си измия лицето, а вие задържате банята ми. Причард нервно оправи очилата си.
— О, да, разбирам.
Той извърна глава към Хуан и светлината се отрази в стъклата му, така че се виждаха две огледала без очи зад тях. Отметна с ръка верижката от джоба на жилетката си. Отвори малка златна пиличка за нокти и бързо прекара връхчето й под всеки нокът. Той се огледа и лека тръпка на несигурност мина по тялото му. Мистър Причард беше бизнесмен, директор на средно голяма корпорация. Той никога не беше сам. Неговият бизнес се направляваше от мъже, които работеха еднакво, мислеха еднакво и дори на вид бяха еднакви. Обядваше с мъже като себе си, които заедно ходеха по клубове, за да не могат да проникнат никакви външни елементи или идеи. Религиозният му живот се заключваше отново в ложата на неговия кръг и църквата на неговия кръг — и двете непроницаеми и охранявани. Веднъж в седмицата вечер играеше покер с мъже, до такава степен еднакви с него, че играта винаги беше почти равна и от този факт компанията беше убедена, че са много добри покерджии. Където и да отидеше, беше не просто отделен човек, а един от корпорацията, един от клуба, от ложата, от църквата, от политическата партия. Мислите и идеите му никога не се подлагаха на критика, тъй като по своя воля се свързваше само с хора като себе си. Четеше вестник, списван от и за хора от неговия кръг. Книгите, доставяни в дома му, бяха подбирани от комисия, която отстраняваше онези, които биха могли да го раздразнят. Мразеше чужди страни и чужденци, защото му беше трудно да намери своите подобни. Той не желаеше да се откроява от своя кръг. Би искал да се издигне до върха в рамките на кръга и да предизвика неговото възхищение, но и през ум не би му минало да го напусне. Понякога, на мъжките събирания, на които голи момичета танцуваха по масите и седяха в огромни чаши за вино, Причард виеше от смях и пиеше от виното, но заедно с него имаше още петстотин причардовци. А сега, след отвратителното изявление на Алис за тоалетната, той се огледа в ресторанта и откри, че е сам. Нямаше други причардовци. За момент погледът му се спря върху дребния човечец в търговския костюм, но в него имаше нещо странно. Вярно, носеше някаква си игла на ревера — малка синя емайлова плочка с бели звезди, но по нея Причард не разпозна никакъв клуб. Той се улови, че мрази тези хора и дори че е намразил почивката си. Искаше да се върне в спалнята и да затвори вратата, но му пречеше тази набита жена, която иска да ходи в тоалетната. Причард почисти ноктите си светкавично бързо със златната пиличка, висяща на ланеца му.
Дълбоко в душата си, по природа Причард не беше такъв. Веднъж бе гласувал за Юджин Дебс, но то бе много отдавна. Беше правилно членовете от неговия кръг взаимно да се следят. Всяко отклонение от нормата на поведение първо се забелязваше, а после се обсъждаше. Мъж, който се отклонява, не беше стабилен и ако той продължаваше да изменя на правилата, никой не го търсеше за бизнес. Защитният цвят бе наистина добра защита. Но двойнствен живот Причард не водеше. Беше се простил със свободата си, а после бе забравил какво представлява тя. Сега мислеше за нея като за младежка лудост. Беше на двайсет години, когато бе гласувал за Юджин Дебс и същия ден бе посетил един публичен дом. Но и двете неща бяха присъщи на развиващите се младежи. Дори в клуба на обяд понякога той споменаваше гласуването си
