начало, през петте минути, прекарани в документацията на „Газет“ с любезното съдействие на моя приятел Лон Коен, установих, че тя наистина е мисис Деймън Фром. Оценката на състоянието й варираше между пет и двайсет милиона и тъй като беше слабо вероятно, че ще й представим сметка за повече от един-два, не навлязох в подробности. Съпругът й бил два пъти по-стар от нея и умрял преди две години от сърдечен удар, като й оставил всичко. Нямаше деца. Казваше се Лора Едертън по баща, произхождаше от добро семейство от Филаделфия и се беше омъжила за Фром седем години преди смъртта му.
Фром наследил малка купчинка пари и я превърнал в планина, главно чрез химическата промишленост. Даренията му за различни организации бяха станали причина най-различни президенти, президентки и изпълнителни секретари при новината за неговата смърт да изпитат силен и добронамерен интерес към условията на завещанието му, но с изключение на някои скромни суми, всичко беше получила вдовицата. Тя обаче беше продължила благотворителната дейност без да жали време и енергия, отделяйки особено внимание на АСАДИП, което е телеграфният код на Асоциацията за подпомагане на бежанци и е начинът, по който обикновено го произнасят хора, които си скъпят дъха. Ако оставям впечатление, че съм прекарал дълги часове за подробно разследване, трябва да го разсея. За четвърт час с Лон Коен, след като поразгледах документацията на „Газет“, получих всички горепосочени сведения, с изключение на една подробност, която открих в нашата банка. Нямаше опасност Лон да разтръби, че Ниро Улф се интересува от мисис Деймън Фром, тъй като ние сме му дали поне толкова сензационни материали, колкото вестникарски клюки сме получили от него. В дванайсет без четвърт в събота сутринта Улф беше на бюрото си, а аз стоях до него и заедно проверявахме разходите по поръчката на Корлис (това не е истинското му име) — производителя на метални изделия (това не е истинският му бизнес). Улф смяташе, че е намерил разлика от двайсет долара, а аз трябваше да докажа, че се лъже. Излезе, че и двамата сме прави. Двайсетте долара, записани на Ори Кедър, трябваше да бъдат отнесени по сметката на Сол Панцър — грешката беше моя, но не се отразяваше на крайната сума, така че бяхме квит. Събрах документите, тръгнах към картотеката и погледнах часовника си. Беше дванайсет без една минута.
— Вече минаха двайсет и девет минути от единайсет и половина — отбелязах аз. — Да й позвъня ли?
— Не — измърмори той.
Извадих чековата книжка от сейфа, за да оправя някои домакински сметки, а Улф включи радиото на бюрото си да чуе новините в дванайсет. Попълвах чекове и слушах разсеяно:
„Предстоящата конференция на лидерите на Съединените щати, Великобритания и Франция на Бермудските острови, която можеше да се осуети поради падането на премиера Майер, вероятно ще се състои на насрочената дата. Смята се, че приемникът на Майер ще заеме поста навреме, за да участва в конференцията.
Според съобщение от Токио, тридневното прекъсване на корейските мирни преговори, поискано от командването на Обединените нации, има за цел провеждане на по-нататъшни консултации между страните-членки на организацията в щаба на генерал Марк У. Кларк, командващ силите на ООН.
Трупът на мисис Деймън Фром, богата и високопоставена благотворителка от Ню Йорк, беше намерен рано тази сутрин между стълбовете на новостроящата се надземна магистрала в Ийст Сайд. Според полицията, тя е прегазена от кола и не става въпрос за нещастен случай.
В Ню Йорк се състоя голям военен парад, наблюдаван от около милион и двеста хиляди души…“
Улф не спря радиото. Доколкото можех да съдя по изражението му, той наистина слушаше. Но към края на петминутния бюлетин, се понамръщи, а след като щракна копчето, мръщенето стана неудържимо.
— Така — казах аз.
Бих могъл да направя десетки забележки, но от никоя нямаше никаква полза. Не беше нужно да напомням на Улф, че я беше предупредил да не действа безразсъдно или дори неблагоразумно. Намръщеното му изражение не предразполагаше към коментари. След малко той постави ръце на облегалките на стола си и започна да ги търка напред-назад по грапавата повърхност, при което се разнасяше неприятен звук. Това продължи известно време, после скръсти ръце и се поизпъчи.
— Арчи!
— Да, сър.
— За колко време ще напечаташ текста на разговора ни с мисис Фром? Не дословно. При твоята превъзходна памет, би могъл почти да постигнеш това, но не е нужно. Само съществената част, по подходящ начин, както би докладвал на мен.
— Може да ми диктувате.
— Не съм в настроение за диктовки.
— Да пропусна ли нещо?
— Включи само най-важното, без да споменаваш как й казвам, че Питър Дросос и Матю Бърч са убити с една и съща кола, тъй като във вестниците не пише нищо за това.
— За двайсет минути.
— Оформи текста като декларация, която ще подпишем двамата. В три екземпляра. Сложи днешна дата, дванайсет часа. Ще занесеш оригинала на мистър Креймър незабавно.
— Тогава половин час. Щом като ще е писмена декларация, искам да я направя по-внимателно.
— Много добре.
Надвиших предвижданото време с не повече от пет минути. Събра се на три страници, като Улф изчиташе всяка страница, щом я свършех. Не направи поправки, нямаше дори забележки, което беше още по-силно доказателство за душевното му състояние, отколкото отказът му да диктува. Двамата се подписахме и сложих декларацията в плик.
— Креймър няма да е там — казах аз. — Нито Стъбинс. Сега имат много работа.
Улф отвърна, че е все едно на кого ще я дам.
В Десето полицейско управление на Западна двайсета улица, където е и Отдел „Убийства“ — Западен Манхатън, не съм съвсем неизвестен, но този ден стигнах до втория етаж без да срещна никакви познати. Насочих се към един полицай, с когото бяхме в относително добри отношения. Излязох прав — Креймър и Стъбинс ги нямаше. Лейтенант Роуклиф беше поел командването и полицаят му позвъни, че съм дошъл да се видя с него.
Ако двайсет души, сред които и Роуклиф, умираме от глад на пустинен остров и се наложи да изберем кого да заколим и изпечем, няма да гласувам за Роуклиф, защото знам, че не бих могъл да го преглътна — при това моето мнение за него е добро в сравнение с неговото за мен. Така че не се изненадах, когато вместо да ме приеме, той излезе, приближи се бързо към мен и грубо изкрещя:
— Какво искаш? Извадих плика от джоба си.
— Това не е молбата ми за постъпване на работа в полицията, само и само да мога да служа под твое командване.
— Де да беше! — каза Роуклиф — типично в негов стил.
— Нито е призовка…
Той дръпна плика от ръката ми, извади съдържанието му, погледна заглавието и обърна на трета страница да види подписите.
— Декларация от вас двамата с Улф. Не се и съмнявам, че е шедьовър. Искаш ли разписка?
— Не непременно. Ако желаеш, ще ти я прочета.
— Желая единствено да ти видя гърба.
Той обаче не изчака да се сбъдне желанието му, обърна се и се прибра. Преди да си тръгна, казах на дежурния полицай:
— Много те моля отбележи, че предадох плика на този дивак в един часа и шест минути.
Вкъщи Улф тъкмо беше седнал да обядва и аз се присъединих към операцията по унищожаването на омлета с аншоа. Той не позволява да се говори за работа на масата и прекъсванията са изключени, така че това, което се случи след малко, беше още едно доказателство за душевното му състояние. Телефонът звънна, докато се занимаваше с тортата със смокини и череши. Отидох до офиса, върнах се и съобщих:
— Обажда се лице на име Денис Хорън. Сигурно си спомняте…
— Да, какво иска?
