— Да говори с вас.
— Ще му позвъним след десет минути.
— Щял да бъде в движение и няма да го открием. Улф дори не каза обичайното си „по дяволите“.
Не се затича, но все пак отиде. Последвах го и вдигнах телефона на бюрото си, преди той да стигне до неговия. Седна и взе слушалката.
— Ниро Улф е на телефона.
— Казвам се Денис Хорън, мистър Улф. Адвокат съм. Случи се ужасна трагедия. Мисис Денис Фром е мъртва. Прегазена от кола.
— Така ли? Кога?
— Намерили са тялото в пет часа сутринта. — Гласът му беше тънък тенор, в който се промъкваше писклива нотка, но може би това се дължеше на шока от трагедията. — Аз й бях приятел и уреждах някои нейни работи. Обаждам се във връзка с чека за десет хиляди долара, който ви е дала вчера. Внесохте ли го?
— Не.
— Това е добре. Тъй като тя е мъртва, в банката, разбира се, няма да го приемат. На домашния й адрес ли желаете да го изпратите или бихте предпочели на мен?
— Нито едно от двете. Ще го внеса в банката.
— Но няма да го приемат! Неизплатени чекове, подписани от лице, което е починало, не се…
— Знам. Чекът е подпечатан. Подпечатаха го в нейната банка вчера следобед.
— О-о! — Последва доста дълга пауза. — Но тъй като тя е мъртва и не може да се възползва от услугите ви — тъй като не сте в състояние да направите нищо за нея, не разбирам как може да претендирате… искам да кажа, не смятате ли, че е коректно и етично да върнете чека?
— Вие не сте ми наставник по коректност и етика.
— Не съм споменал такова нещо. Но без всякакви лоши чувства и без да искам да ви ощетя, питам ви как може при тези обстоятелства да оправдаете задържането на парите?
— Като ги спечеля.
— Възнамерявате да ги спечелите?
— Да.
— Как?
— Това е моя работа. Ако сте упълномощен да уреждате наследството на мисис Фром, готов съм да обсъдя въпроса с вас, но не сега по телефона. Приемам в офиса си от момента до четири часа, от шест до седем и вечер от девет до полунощ.
— Не знам… Едва ли… Ще видя.
Хорън затвори. Затворихме и ние. Върнахме се в трапезарията, където Улф довърши безмълвно тортата и кафето. Почаках да отидем в офиса и да се настани в стола си, след което отбелязах:
— Спечелването на тези пари би било хубаво. Но главното е да почувствате, че сте си ги заслужили. Обаче без всякакви лоши чувства, съмнявам се дали това, че предадохте онази декларация на Роуклиф е достатъчно. Егото ми е подразнено.
— Внеси чека — измърмори той.
— Да, сър.
— Нужна ни и е информация.
— Да, сър.
— Виж се с мистър Коен и събери сведения.
— За какво?
— За всичко. Включително за Матю Бърч с уговорка да не разкрива, че знае за тази връзка, освен ако полицията не съобщи това или той не го научи от друг източник. Не му казвай нищо. Може да публикуват, че съм ангажиран по случая, но не и причината за интереса ми.
— Да му кажа ли, че Пит е идвал при вас?
— Не.
— Историята би му харесала. От нея би излязъл страшен материал на общочовешка тема. А и това би доказало, че репутацията ви…
Улф удари с юмрук по бюрото, което за него беше истинска експлозия.
— Не! — изрева той. — Репутация? Трябва ли да предизвикам приказки, че ако някой потърси помощта ми, ще бъде изправен пред смъртна опасност? Във вторник момчето, в петък жената! И двамата са мъртви. Няма да позволя офиса ми да се превърне в преддверие към моргата.
— Да, мина ми нещо подобно през ум.
— Постъпил си благоразумно, като не си ми го казал на глас. Лицето, виновно за всичко това, също би постъпило благоразумно, ако не ме беше предизвикало. Ще са ми нужни Сол, Фред и Ори, но аз ще се погрижа за това. Върви!
Тръгнах. Взех такси до редакцията на „Газет“. Секретарката на третия етаж, която не само ме беше приемала и преди, но също така от три-четири години беше в списъка на хората, които получават кутия орхидеи от оранжерията на Улф два пъти годишно, позвъни на Лон и ми махна с ръка да влизам.
Не знам каква длъжност заема Лон Коен в „Газет“, съмнявам се дали и той знае. Има вид на човек, който научава всички новини без никакво видимо усилие: от града и по телекса, в делник и празник, от чужбина и от страната. Бюрото му е единственото в стая три на четири метра и много добре, че е така, защото иначе нямаше да има къде да си слага краката, които са горе-долу със същите размери. От глезените нагоре е почти нормален. Когато влязох, при него имаше двама колеги, но разговорът им приключи и си отидоха. Ръкувахме се и той каза:
— Не сядай. Давам ти две минути.
— Глупости. Може да свършим за около час.
— Не днес. Отразяваме убийството на Фром. Пуснах те единствено, защото искам да ни разрешиш да съобщим, че Ниро Улф вчера е поискал информация за мисис Фром.
— Според мен… — Спрях, за да взема един стол и да седна. — Не, по-добре да не ти разрешавам. Но може да пишеш, че работим по убийството.
— Наистина ли?
— Да.
— Кой го е наел? Поклатих глава.
— Поръчката пристигна с пощенски гълъб, който отказа да ми каже.
— Събуй си обувките и чорапите, докато си запаля цигара. Няколко опарвания по нежната ти кожа ще ти развържат устата. Искам името на клиента.
— Джей Едгар Хувър.
Той издаде неприличен звук.
— Хайде, подшушни ми, само на мен.
— Не.
— Но може да пишем, че Улф работи по убийството на Фром?
— Да, но нищо друго.
— А момчето — Питър Дросос? А Матю Бърч? И по тях ли работи?
Изгледах го.
— Откъде накъде?
— О, моля ти се! Видях обявата на Улф в „Таймс“, че иска да се срещне с жената с обици във форма на паяци, която помолила едно момче на Девето авеню и Трийсет и пета улица да повика полиция. Мисис Фром е носила такива обици, а вчера ти дойде тук да разпитваш за нея. Колкото за Бърч — моделът е същият. Намерен е на безлюдно място, прегазен от кола, също като мисис Фром. Повтарям въпроса.
— Отговарям ти. Ниро Улф разследва убийството на мисис Фром с обичайната си енергичност, умение и мързел. Няма да се успокои, докато не залови негодника или не стане време да си ляга, в зависимост от това кое ще настъпи първо. Останалите убийства трябва да отидат на друга страница. Да не се намеква за връзка между тях. Нито от него, нито от мен. Ако те помолих за информация по случая Бърч, то е защото ти самият го спомена.
— Добре, стой тук. Искам да хвана сутрешния брой. Той излезе от стаята. Седях и се мъчех да убедя
