— Да, аз водя личната й чекова сметка.
— Спомена ли ви за какво е чекът?
— Не. На кочана вписа единствено думата „аванс“.
— Е, аз не мога да ви кажа за какво е чекът, но тя трябваше да се срещне с мистър Улф отново днес. Чекът беше подпечатан вчера и ще го внесем в понеделник. Мистър Улф изпитва отговорност към мисис Фром и счита, че е длъжен да разследва смъртта й.
Дишането й се нормализира.
— Полицията води разследване. Последните двама си тръгнаха само преди половин час.
— Разбира се. Ако разкрият случая, добре, но ако не успеят, то мистър Улф ще го стори. Не искате ли да намери убиеца?
— Има ли значение какво искам?
— Има значение за мистър Улф. Полицията може да нарежда на всички замесени лица: „Отговаряйте на въпросите, да не стане лошо!“, но той не може. Иска да говори с вас и ме изпрати да ви доведа в офиса му, а аз мога да ви убедя да дойдете само по един от три начина. Бих могъл да ви заплаша, ако имах под ръка някаква добра заплаха, но нямам. Бих могъл да ви подкупя, ако знаех с каква примамка да си послужа, но не знам. Единственото, което ми остава, е да ви кажа, че мисис Фром дойде да се види с него и му връчи чека, а той има причини да смята, че смъртта й е свързана с работата, за която го нае и затова се чувства задължен да разследва и иска да започне, като разговаря с вас. Въпросът е дали вие искате да помогнете. Естествено, предполагам, че бихте искали, без никакви заплахи или подкупи, дори да разполагах с такива. Офисът ни е на Трийсет и пета улица. Полицаят пред къщата ще ни спре такси и ще сме там за петнайсет минути.
— Имате предвид сега?
— Разбира се. Тя поклати глава.
— Не мога. Трябва да… Не мога. — Беше възвърнала самообладанието си и всички следи от пристъпа бяха изчезнали. — Твърдите, че въпросът е дали искам да помогна, но не е така. Въпросът е с какво мога да помогна. — Поколеба се и ме изгледа изпитателно: — Реших да ви кажа нещо.
— Ще ви бъда признателен.
— Споменах, че двамата полицаи — детективите — си тръгнаха преди половин час.
— Да.
— Е, докато бяха тук, малко преди да излязат, някой се обади по телефона на единия. Като свърши разговора, той каза, че е възможно да ме потърси Ниро Улф, вероятно чрез помощника си Арчи Гудуин. Може би ще ме помоли да се видя с него и в такъв случай се надява, че ще сътруднича на полицията, като отида при Улф, а после им разкажа точно какво е говорил той.
— Това е интересно. Съгласихте ли се да им сътрудничите?
— Не. Не поех ангажимент. — Тя стана, отиде до бюрото, извади пакет цигари от чекмеджето, запали си и дръпна дълбоко два пъти. Остана права, като ме гледаше. — Казах ви това по чисто егоистична причина. Моето мнение е, че Ниро Улф е по-умен от всички полицаи, но независимо дали е така или не, вчера мисис Фром отиде да се консултира с него и му даде този чек, а аз не знам за какво. Тъй като съм нейна секретарка, аз, разбира се, съм замесена в това, неизбежно е, но няма да направя нищо, с което да се замеся още повече, а това със сигурност би станало, ако отида да се видя с Ниро Улф. Ако не съобщя на полицията какво ми е казал Улф, те никога няма да ми простят, а ако им кажа — какво би станало, ако ме пита за нещо, което мисис Фром му е поверила и не би искала полицията да знае?
Тя дръпна още веднъж от цигарата, отиде до бюрото, загаси я в пепелника и се върна.
— Ето това е положението. Аз съм само едно мило невинно провинциално момиче от Небраска. Не разсъждавам. Ако десет години самостоятелен живот в Ню Йорк не са ме научили как да се пазя да не ме блъсне кола, значи никога няма да се науча. Наистина попаднах в тази бъркотия, но нямам намерение да казвам и да правя нищо, с което бих влошила положението за себе си. Ще трябва да си намеря работа. Не дължа нищо на мисис Лора Фром — аз работех за нея, тя ми плащаше, при това не особено щедро.
Гледах я отдолу нагоре и ако действително бях успял да си придам желаното изражение, лицето ми беше сериозно и изпълнено с разбиране. Колосаната яка се врязваше във врата ми.
— Най-малко аз бих оспорвал това, мис Ести. Самият аз съм в Ню Йорк доста повече от десет години. Казвате, че полицията иска от вас да й съобщите разговора с Ниро Улф, но споменаха ли нещо за Арчи Гудуин? Помолиха ли ви да им предадете и разговора с мен?
— Мисля, че не.
— Добре. Не че аз имам да ви кажа нещо особено, но бих искал да ви задам няколко въпроса, стига да седнете.
— Цял следобед седях и отговарях на въпроси.
— Не се и съмнявам. Но, например, къде бяхте снощи от десет до два часа?
Тя ме изгледа учудено.
— Вие ли ме питате?
— Не, само ви давам пример на какви въпроси сте отговаряли цял следобед.
— Е, ето ви и пример какви са били отговорите. Вчера между пет и шест мисис Фром ми продиктува десетина писма. Малко след шест отиде да се преоблече, а аз се обадих на няколко души, както ми беше поръчала. Малко след седем, след като излезе, вечерях сама, после написах на машина писмата и отидох да ги пусна в кутията на ъгъла. Това беше към десет часа. Върнах се веднага и казах на Пекъм, иконома, че съм изморена и отивам да спя, качих се в стаята си, пуснах радио УС#ХК [???] да послушам музика и си легнах.
— Чудесно. Значи живеете тук?
— Да.
— Още един пример. Къде бяхте във вторник следобед от шест до седем?
Тя седна и ме изгледа учудено.
— Прав сте, и за това ме питаха. Защо? Свих рамене.
— Искам само да ви покажа, че знам какви въпроси задава полицията.
— Лъжете. Какво е станало във вторник следобед?
— Първо ми кажете как им отговорихте.
— Не се сетих веднага. Онзи ден мисис Фром отиде на заседание на Изпълнителния комитет на АС АДИП — Асоциацията за подпомагане на бежанци. Разреши ми да взема кола — откритата кола — и прекарах следобеда и вечерта да търся из целия град двама бежанци, на които АСАДИП иска да помогне. Така и не успях да ги намеря и се прибрах след полунощ. Би ми било много трудно да дам отчет за всяка минута през онзи следобед и вечерта и нямам такова намерение. Длъжна ли съм? Какво се е случило във вторник между шест и седем?
— Да направим една трампа? Кажете ми къде беше мисис Фром вчера следобед от три и петнайсет до пет часа, какви писма ви продиктува от пет до шест и на кого се обади по телефона, а аз ще ви кажа какво се е случило във вторник.
— Пак примерни въпроси, задавани от полицията.
— Естествено. Но тези ми допадат.
— Тя изобщо не се обажда по телефона, но ми поръча аз да позвъня по-късно на разни хора и да ги поканя да си купят билети за благотворително представление за училището „Майлстоун“. Списъкът съдържаше двайсет и три имена и полицията го има. Писмата, които ми продиктува, бяха различни, но нямаше нищо особено. Мистър Кафнър и мистър Хорън ми наредиха да дам на полицията копия от тях — така и направих. Ако искате да се помъча да си спомня, струва ми се…
— Няма значение. Какво е правила, след като е излязла от офиса на АСАДИП, до момента, в който се прибра вкъщи?
— Знам за две неща. Влязла е в един магазин на Медисън авеню да си купи ръкавици — донесе ги вкъщи — а после се е отбила в кантората на Пол Кафнър. Не знам какво друго е правила. Какво се е случило във вторник?
— Една кола спряла на светофара на ъгъла на Девето авеню и Трийсет и пета улица. Жената, която карала, казала на едно момче да повика полиция.
Тя се намръщи.
