дадох снимките. Искате ли маловажните подробности?
— Не.
— Някакви инструкции.
— Не.
— За утре нямам ли програма?
— Не.
Това беше в неделя вечерта.
В понеделник сутринта ми се поднесе рядко удоволствие. Улф никога не слиза долу преди единайсет. Закусва в стаята си и отива с асансьора за два часа при орхидеите, преди да слезе в офиса. Сутрин общува с мен по домофона, освен ако няма нещо специално. Явно тази сутрин беше специална — Фриц занесе закуската му, върна се в кухнята и тържествено обяви:
— Разрешена ти е аудиенция. Levee!
Пиша го на френски, защото той го произнесе така.
Бях прегледал сутрешния вестник, където нищо не противоречеше на казаното от моята врачка и щом изпих кафето си се качих по стълбите, почуках и влязох. В дъждовни или дори облачни утрини Улф отмята черния копринен юрган към краката си, за да не го накапе и закусва в леглото, но когато е слънчево, кара Фриц да остави подноса на масата до прозореца. Сутринта беше слънчева и изживях въпросното удоволствие. С боси крака, разрошена коса и няколко декара жълта пижама, блеснала на слънцето, той беше сензационна гледка.
Поздравихме се с добро утро и ме покани да седна. Беше изпразнил чинията си, но не си беше допил кафето.
— Имам инструкции — съобщи той.
— Добре. Канех се да отида в банката в десет часа и да внеса чека на мисис Фром.
— Може. Оттам продължаваш. Вероятно ще си навън цял ден. Кажи на Фриц да вдига телефона и да взима обичайните предпазни мерки с посетителите. Докладвай периодично по телефона.
— Погребението е в два часа.
— Знам и следователно може да се върнеш вкъщи за обяд. Ще видим. Сега инструкциите.
Получих ги. Четири минути му стигнаха. Накрая попита дали имам въпроси. Намръщих се:
— Само един. Ясно ми е как трябва да действам, но какво търся.
— Нищо.
— В такъв случай сигурно точно това ще намеря.
Той отпи глътка кафе.
— Не очаквам друго. Целта е да ги поразмърдаш. Все едно, че пускаш тигър сред тълпата — или ако това звучи бомбастично — мишка. Как ще реагират? Дали някой от тях ще съобщи на полицията и ако стане така, кой?
— Ясно, разбирам възможностите — кимнах аз, — но ме интересуваше дали искате да се добера до нещо конкретно.
— Не. Нищо конкретно. — Той посегна към каничката с кафе.
Слязох в офиса. В едно чекмедже на бюрото ми има различни визитни картички, девет-десет вида, с различни, надписи за различни нужди и случаи. Взех няколко с името ми в средата и думите „Представляващ Ниро Улф“ в ъгълчето и на шест от тях написах с мастило под името си: „Искам да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф в петък“. И така, с картичките в портфейла, с чека и банковата книжка в джоба и пистолет под мишница, бях в пълна бойна готовност. Взех си шапката и изчезнах.
Отидох пеш до банката — приятна петнайсетминутна разходка в хубава майска утрин, а оттам взех такси до Шейсет и осма улица. Не знаех как изглежда домът на покойна милионерка в деня на погребението й, което трябваше да се състои в една църква на Медисън Авеню, но отвън всичко беше по-спокойно, отколкото в събота. Единствените признаци за нещо необичайно бяха униформеното ченге на тротоара, което скучаеше, и черният креп на вратата. Не беше същото ченге от събота и ме позна. Тръгнах към вратата и той ме спря.
— Желаете ли нещо?
— Да, господин полицай, желая.
Вие сте Арчи Гудуин. Какво искате?
— Искам да позвъня на вратата, да дам на Пекъм картичката си, той да я занесе на мис Ести, да вляза, да ме посрещнат и да завържа разговор…
— Да. Няма съмнение, че вие сте Гудуин.
Това не изискваше отговор. Той не помръдна, а аз минах покрай него и натиснах звънеца. След малко Пекъм отвори вратата. Сигурно беше добре тренирай, но видът ми го извади от равновесие. Вместо да ме гледа в очите, както трябва да постъпи един истински иконом, той показа смущението си, като огледа моя кафяв костюм, бежова раирана риза, кафява вратовръзка и светлокафяви обувки. За да съм справедлив към него, ще ви припомня, че беше денят на погребението.
Подадох му една картичка:
— Мис Ести, моля.
Покани ме да вляза, но лицето му имаше особено изражение. Сигурно си мислеше, че съм луд, тъй като в светлината на известните му факти, това беше най-лесното обяснение. Вместо да ме заведе в офиса, той ми каза да почакам в коридора, отвори вратата и изчезна вътре. Чуха се гласове, но бяха твърде тихи, за да доловя думите. Скоро Пекъм се появи отново и каза:
— Заповядайте, мистър Гудуин.
Отдръпна се да ми направи път и ме въведе. Джийн Ести седеше зад едно бюро и държеше картичката ми. Не си направи труд да ме поздрави, само изкомандва:
— Затворете вратата! Подчиних се и се обърнах към нея.
— Знаете какво ви казах в събота, мистър Гудуин. — Зелените й очи не ме изпускаха. Кожата под тях беше подпухнала или от недоспиване, или от много сън. И сега бих потвърдил, че е хубава, но изглеждаше така, сякаш от последната ни среща са изминали не два дни, а две години.
Приближих се към бюрото й и седнах на един стол.
— Имате предвид, че полицията иска, ако се видите с Ниро Улф, да им кажете за какво сте си говорили?
— Да.
— И какво?
— Нищо. Само че… ако мистър Улф все още иска да ме види, може и да дойда. Не съм сигурна… но определено няма да предам на полицията какво сме говорили. Струва ми се, че са направо ужасни. Изминаха повече от две денонощия от убийството на Фром — петдесет и девет часа — и според мен още не са стигнали доникъде.
Налагаше се да взема решение за около секунда. При това нейно отношение щеше да е много лесно да я закарам в офиса, но дали Улф би желал това? Какво би предпочел — да я заведа в офиса, или да изпълня инструкциите му? Не знам как щях да постъпя, ако разполагах с време за необезпокояван размисъл, но трябваше да взема светкавично решение и се спрях на инструкциите.
— Ще предам на мистър Улф чувствата ви, мис Ести, сигурен съм че той с удоволствие ще ви изслуша, но трябва да ви обясня, че написаното на картичката — „Представляващ Ниро Улф“ — не е съвсем вярно. Идвам по собствено желание.
Тя ме погледна учудено.
— По собствено желание? Не работите ли при Ниро Улф?
— Разбира се, но работя и за себе си, когато ми се отдаде подходяща възможност. Ще ви направя едно предложение.
Тя погледна картичката.
Тук пише: „Искам да поговорим за казаното от мисис Фром пред мистър Улф в петък“.
— Така е. Точно за това искам да поговорим, но само между нас двамата.
— Не разбирам.
— Скоро ще разберете. — Наведох се към нея и понижих глас: — Вижте, присъствах на разговора между мисис Фром и мистър Улф. През цялото време. Имам изключително добра памет. Бих могъл да го
