посетителката особено внимателно.
— Арчи — обърна се той към мен. — Моля те погледни отблизо драскотината на бузата.
Станах да изпълня заповедта. Тя имаше няколко възможности — да остане на мястото си и да ми позволи да я погледна, да закрие лице с ръцете си или да стане и да си излезе. Но преди да успее да си избере една от тях, вече бях до нея и я разглеждах от трийсетина сантиметра разстояние.
Тя отвори уста да каже нещо, но се спря, а аз се изправих и съобщих на Улф:
— Направена е с нещо много остро, може би игла, но по-вероятно с върха на ножичка.
— Кога?
— Сигурно днес, но би могло да е и вчера. Невъзможно е да е отпреди три дни. — Останах до нея.
— Това е нахалство! — избухна тя и стана. — Добре, че не ви казах името си. — Не можеше да си излезе от стаята, без да мине през мен.
— Глупости! — прекъсна я Улф. — Не бихте могли да ме заблудите, дори да не бяхме ви хванали за драскотината, освен ако не сте изключително добре подготвена. Опишете момчето. Опишете другите хора в колата. В колко часа е станало? Какво е казало момчето? Какво точно е направило? И тъй нататък. Колкото до името ви, това вече не зависи от вас. Мистър Гудуин ще вземе чантата ви, ако е необходимо със сила и ще прегледа съдържанието й. В случай, че се оплачете, ще бъдем двама срещу един. Седнете, госпожо!
— Това е долно!
— Не. Оправдано е да отвърнем така на опита ви да ни заблудите. Не ви принуждаваме, но ако си тръгнете, ще се наложи да ни оставите името си. Седнете и ще поговорим, но първо — името!
Тя беше проявила прекален оптимизъм, смятайки, че може да се втурне в офиса на Ниро Улф и да го излъже, но не беше и глупава. Остана на мястото си, докато обмисли ситуацията. Всички признаци на нервност изчезнаха. Стигна до някакво решение, отвори чантата си, извади нещо и го показа на Улф.
— Шофьорската ми книжка.
Той я взе, хвърли един поглед, върна й я и тя седна.
— Аз съм Лора Фром. Мисис Деймън Фром. Вдовица съм. Адресът ми в Ню Йорк е Източна шейсет и осма номер 743. Във вторник карах по Трийсет и пета улица и помолих едно момче да повика полиция. От обявата ви разбрах, че можете да ме насочите към момчето, за което ще ви платя.
— Значи не признавате, че си служите с измама?
— В никакъв случай!
— По кое време стана това?
— Няма значение.
— Какво правеше момчето, когато го заговорихте?
— И това няма значение.
— На какво разстояние беше, когато го заговорихте и високо ли извикахте?
Тя поклати глава:
— Няма да отговарям на никакви въпроси. Длъжна ли съм?
— Твърдите обаче, че сте карали кола и сте казали на момчето да повика полиция?
— Да.
— В такъв случай сте в крайно неприятно положение. Полицията иска да ви разпита във връзка с убийство. В сряда момчето е било прегазено с кола и убито. Умишлено.
Тя ахна.
— Какво?
— Колата е същата. Тази, която сте карали във вторник, когато момчето е говорило с вас.
Тя беззвучно отвори и затвори уста. После успя да каже:
— Не ви вярвам!
— Ще повярвате. Полицията ще ви обясни откъде знае, че колата е същата. В това няма никакво съмнение, мисис Фром.
— Цялата тази история… Измисляте си. Това е нещо повече от долно.
Улф обърна глава към мен:
— Арчи, донеси вчерашния „Таймс“.
Отидох да го взема от етажерката, където държим вестниците от последната седмица. Отворих го на осма страница, прегънах го и го подадох на Лора Фром. Тя го пое с разтреперана пъка и се наложи да си помогне с другата, за да го държи. Мина доста време, докато го прочете. Когато вдигна очи, Улф каза:
— По нищо не личи, че Питър Дросос е момчето, към което сте се обърнали във вторник, но не сте длъжна да ми вярвате. Полицията ще ви убеди.
Тя местеше поглед ту към Улф, ту към мен и накрая се спря на мен:
— Искам… Бихте ли ми налели малко джин? Изпусна вестника на пода. Вдигнах го и попитах:
— Само джин ли?
— Да. Или „Гибсън“.
— С лукче?
— Не, благодаря. Но да е двоен.
Отидох в кухнята за съставките и лед. Приготвях коктейла „Гибсън“ и си мислех, че ако се надява на някаква помощ от Улф, сбърка, като поиска джин, защото по неговата теория всички, които пият джин, са варвари. Вероятно поради тази причина, когато внесох подноса и го сложих на масичката до креслото, той се беше облегнал назад със затворени очи. Налях и й сервирах. Тя отпи голяма глътка, после няколко малки и пак една голяма. Междувременно гледаше надолу, сигурно за да не разбера какво си мисли.
Накрая изпразни втора чаша, сложи я на подноса и каза:
— Колата, с която е блъснато момчето, е била карана от мъж.
Улф отвори очи:
— Арчи, изнеси подноса.
Миризмата на джин, особено когато до обяд остава само половин час, естествено го отвращаваше. Занесох противния предмет в кухнята и се върнах.
— …но макар това да не е сто процента сигурно — говореше Улф, — тъй като в мъжки дрехи бихте могли да минете за мъж, ако не ви разглеждат внимателно, признавам, че е възможно. Все едно, не допускам, че вие сте убили момчето. Само ви казвам, че след като ви е привлякла моята обява и дойдохте нагласена с тези обици и фалшива драскотина, направихте гаф. И ако продължавате да твърдите, че вие сте карали колата във вторник, може спокойно да ви освидетелстват като слабоумна.
— Не карах аз.
— Така е по-добре. Къде бяхте във вторник вечерта от шест и половина до седем?
— На заседание на Изпълнителния комитет на Асоциацията за подпомагане на бежанците. Свърши след седем. Това е една от каузите, от които се интересуваше покойният ми съпруг и аз продължавам работата му.
— Къде бяхте в сряда вечерта от шест и трийсет до седем?
— Какво общо има това… о, момчето е било… да-да. Онзи ден… — Тя помълча малко. — Отидохме с един приятел да пием по един коктейл в „Чърчил“.
— Името на приятеля, ако обичате?
— Това е смешно!
— Знам. Почти толкова смешно, колкото драскотината на бузата ви.
— Приятелят ми се казва Денис Хорън; Адвокат е. — Улф кимна.
— И така да е, пак ви очакват няколко неприятни часа. Съмнявам се, че съзнателно сте се замесили в убийство. До известна степен мога да разчитам изражението на хората и според мен изненадата ви като чухте за смъртта на момчето не беше престорена. Но най-добре е да се подготвите психически. Очаква ви изпитание. Не от мен. Не ви питам каква е причината за този маскарад, тъй като не ме интересува. Но полицията ще настоява да научи. Няма да се опитвам да ви задържа тук, докато тя дойде. Може да си вървите. Те ще ви потърсят.
Очите й блестяха и самочувствието й се подобри. Джинът има бързо въздействие.
— Не е нужно да ме търсят — каза тя с увереност. — Защо ще ме търсят?
— Тъй като ще искат да им кажете защо сте идвали тук.
