— Очаквам ви в Торн Роуз в края на седмицата. Мистър Такли ще се погрижи за подробностите.
— Моля за извинение — възкликна Мария, без да може да скрие изумлението си. — Правилно ли ви разбрах, ваше височество? Наистина ли ми предложихте тази работа?
— Очевидно. — Предвидила избухването на викария, лейди Солтърдън се обърна към него. — Колкото до вас, ще поговорим на четири очи преди да си тръгна.
Като в транс, без да обръща внимание на разгорещените реплики, които си разменяха баща й и херцогинята, Мария се запъти към вратата и хлъцна леко, когато майка й я сграбчи за ръката, за да я спре. Обикновено мъртвите й очи сега блестяха; на обичайно безизразното лице се четяха страх и отчаяние.
— Нима ще ме изоставиш? — проплака с дрезгавия си глас Мери. — Нима ще ме изоставиш да живея сама с него? О, Боже, първо Пол, а сега и ти. Какво ще правя? Какво ще правя?
Младата жена отдели пръстите й от ръката си и побягна по чакълестата алея, към гроба на брат си, без да поглежда назад. Студеният вятър щипеше лицето й. Почти се строполи върху могилата, подпря гръб на студения, твърд надгробен камък, сви колене до гърдите си и свря лице в тях. Отчаяното, изплашено лице на майка й, молбата и сълзите по него, не й даваха мира, колкото и да се опитваше да избяга от тях.
— Мария — дочу се тих глас някъде от мъглата.
Вдигна глава и видя да се приближава фигурата, от която се страхуваше най-много. Бялата свещеническа яка насреща й почти светеше сред сивотата на мрачния ден.
— Върви си — провикна се тя. — Баща ми може да дойде всеки момент да ме потърси. Няма да му се понрави, че така високо цененият от него помощник общува с една паднала душа като мен.
— Мария — обади се Джон Рийс и падна на коляно до нея. Слабите му ръце обхванаха лицето й, приветливите му кафяви очи я оглеждаха напрегнато. — Кажи ми, че това, което научих току-що, не е вярно. Нали не възнамеряваш да ни оставиш? Кажи ми, че се готвиш да отхвърлиш предложението на нейно височество…
— Не, няма да кажа подобно нещо, Джон Рийс! Нито заради майка си. Нито заради теб. Напускам това място и няма да се върна, преди да съм осигурила подслон за майка си, така че да може да се махне от баща ми.
— Тогава се омъжи за мен, Мария. Умолявам те! Архиепископът лично даде разрешение да работя в своя собствена енория. Ще вземем и майка ти с нас и…
— Не, няма да позволя да страдаш от неговата ръка така, както страдам аз с моето семейство. Прекалено си ми скъп, за да го направя.
Младият мъж я сграбчи в обятията си, притисна устни в челото й и започна да гали със свободната си ръка разпилените й коси.
— Ще поговоря с баща ти за нас.
— Не!
— Той ще благослови брака ни, сигурен съм.
— Не, по-скоро ще се помоли за душата ти, Джон, и ще се погрижи да те прогонят от църквата.
Мария се дръпна ненадейно. При това движение косите се разпиляха по раменете й и оградиха с вълнист триъгълник лицето й, а полите й докоснаха цветята върху гроба на брат й. Тя седна върху петите си и се взря в лицето на младия помощник на баща си, който я гледаше с обожание.
— Наистина ли ме обичаш, Джон Рийс? — попита тя.
— Да. Обикнах те през нощта, в която дойдох в бащиния ти дом. Тогава ти бе почти дете, но аз внезапно открих, че… че страстта ми към Бога си има свой съперник — страстта ми към теб. Виждал съм как баща ти се отнася с теб и с майка ти. Видях го как обръща гръб на единствения си син…
— И не направи нищо, за да го спреш, тъй като се страхуваш от него не по-малко от нас. Няма да направиш нищо, което ще изложи на риск положението ти в църквата, тъй като ако него го изберат за епископ, тогава ти на свой ред ще се издигнеш до неговото място на енорийски викарий. Именно тази твоя черта ме плаши, Джон Рийс. Страхувам се, че приличаш прекалено много на баща ми.
— Какво да направя, за да те убедя, че те обичам повече от всичко друго…
— Но не и повече от Бог! Нали не повече от всемогъщия Господ, сър? Нужно ли е баща ми да ти напомня, че „онзи, който обича баща си, майка си, съпругата си, сестра си или брат си повече от Бога, не заслужава да отиде в рая.“?
За момент младият мъж замръзна на място като поразен от гръм. Сви длани в юмруци и ги пъхна в широкото си расо. Смръщи объркано чело.
Мария присви очи и се наведе към него.
— Целуни ме — прошепна тя. — Не, не по челото, вече не съм дете. По устните, Джон. Целуни ме устните. На деветнайсет години съм, а никога не са ме целували. Нито ти, нито който и да било друг. И знаеш ли защо? Защото в цялото село няма нито един самотен мъж, който би рискувал да си навлече гнева на баща ми. Не си ме целувал, защото, каквото и да чувства тялото ти, твоето сърце принадлежи на Господ.
Джон извърна лице, свел поглед към земята.
— Нима би ми обърнал така гръб и през първата ни брачна нощ? — попита младата жена.
Сграбчи ръката му и я притисна към гърдите си. Рийс хлъцна и застина. Погледът му политна към лицето й, после към собствената му ръка, която тя натискаше с всичка сила към гърдите си.
Усетила, че клепачите й натежават, а дишането й се учестява, Мария се засмя.
— Това не е ли част от любовта, Джон? Отдаването на тялото, а не само на душата?
Той издаде някакъв задавен гърлен звук, а в очите му проблесна особена светлина, която му придаде силно болезнено изражение. А след това издърпа дланта си.
— Дано Господ се смили — заяви развълнувано той и притисна пръсти към очите си, сякаш за да избяга от образа й, от непокорните й коси, разпиляни от засилващия се вятър, които падаха върху гърдите й, напиращи под отеснялата й юношеска рокля, макар да ги пристягаше, за да не „прилича на разпознаваща си отдалеч курва“.
Все така без да помръдва от гроба на Пол, Мария извърна лице. Топлината на ръката му все още изгаряше гърдите й, макар студеният въздух и отчаянието да изпращаха ледени тръпки по гръбнака й.
— Не, никога няма да се омъжа за теб — повтори уморено тя, а от очите й покапаха сълзи. — Може би баща ми има право. Аз съм рожба на похотливостта и затова съм обречена на безнравствен живот. Не, от мен никога няма да излезе добра съпруга за теб, Джон Рийс… както и от теб — подходящ съпруг за мен.
ПЪРВА ГЛАВА
Мария се стараеше да не мисли за странните погледи на жителите на Хорт, когато бе съобщила, че отива да работи в Торн Роуз Манър като компаньонка на внука на херцогиня Солтърдън. Смайването (и симпатията?) със сигурност бяха само плод на нейната фантазия, която вече неведнъж се бе оказвала в основата на много неприятности в живота й. Та нали баща й се кълнеше, че подобен „свят на мечтите“, който си създаваше тя, бе чисто и просто поредната машинация на Сатаната? И че в крайна сметка щеше да бъде всмукана завинаги в демоничните кладенци на несъществуващото, без надежда да се измъкне оттам?
Глупости! Единственият „демоничен кладенец на несъществуващото“, в който някога бе попадала, беше домът на баща й и войнстващите му неделни проповеди, съпроводени с размахване на юмрук.
Пътят от Хорт преминаваше през някаква долина, в чието дъно се издигаше изумителна, вдъхваща страхопочитание постройка, неестествено бляскава под сивото, безоблачно, зимно небе. Архитектурният й стил включваше от всичко по малко. Покривът й падаше стръмно надолу, а многобройните странични кули завършваха с остър шпиц. Подала цялата си глава и рамене през прозорчето на каретата, за да вижда по- добре, без да обръща внимание на щипещия студ, Мария съзерцаваше невярващо внушителната сграда, която съвсем скоро щеше да започне да нарича свой дом.
Какво беше очаквала? Може би някоя мрачна, каменна постройка с тъмни, безжизнени прозорци? Не и това… великолепие, този… дворец, разположен насред яркозелените хълмове, които се простираха
