от живота си отхвърлен от всички, в крайна бедност, низвергнат от равните на теб. Така че, кажете ми, ваше височество, нима тя е от такова значение за вас, че да рискувате всичко това?
Младият мъж не отговори, просто излезе от помещението, затвори вратата след себе си и се подпря за момент на нея.
Мария си беше отишла. Без думичка за сбогом. Тя си бе отишла, а той щеше да продължи живота си така, както се очакваше… както очакваха неговите предци.
— Ваше височество? — достигна до ушите му глас.
Сърцето му спря да бие. Обърна бавно глава, готов да произнесе името на Мария.
— Това съм само аз — рече Лора и се усмихна срамежливо. — Ако съдя по вида ви, очаквахте да видите Мария. Съжалявам, че ви разочаровах.
Солтърдън изправи гръбнак. Изпъна ръкавите на черния си фрак и си спомни как мис Аштън му бе помогнала да го облече по-рано същия ден, преди отприщването на цялата тази лудост и бъркотия.
Лора тръгна към него. Той забеляза, че нещо в нея се бе променило. Изглеждаше по-силна. Очите й блестяха решително.
— Лейди Дънсуърти — промълви младият мъж и се поклони леко. — Безкрайно съм ви задължен за вашата проява на смелост тази вечер. Ако Еджкъм бе успял да отмъкне Мария от имението…
— Вие щяхте да извършите нещо много благородно, за да си я върнете, убедена съм в това. Мис Аштън успява да въздейства по този начин на хората, струва ми се. Помага им да изявят силата и смелостта си. Може би защото самата тя е пълна с тях.
Херцогът преглътна мъчително.
— Била й е нужна много смелост, за да ви остави, сигурна съм. Била й е нужна много смелост и за да остане. Предаността й към вас бе непоклатима и затрогваща. Убедеността й вдъхнови и мен. Тя ми помогна да разбера, че да обичаш, значи да се жертваш. Тя пожертва сърцето и душата си, като остана с вас, макар да знаеше, че трябва да се ожените за мен. Какво повече би могъл да пожертва човек, ваше височество, освен самата си същност?
— Какво се опитваш да ми кажеш, Лора?
— За какво е всичко това без любов, ваше височество? — Младата жена огледа стените, отрупани със съкровища. — Всичкото злато и сребро не могат да ни стоплят, когато ни е студено, или да ни утешат, когато сме болни.
— Ти си влюбена в някого — промълви той и се усмихна нежно.
— Аз ще се омъжа за вас, разбира се, както и вие ще се ожените за мен. Заради едното задължение. Знам само, че когато Еджкъм започна да убива и през ума ми премина мисълта, че е възможно да убие и мен, аз изпитах съжаление не за това, че няма да знам какво е да бъдеш херцогиня… а че никога няма да прегърна…
— Нашето дете, на нас с Мария, в ръцете си — избъбра Трей.
Лора се усмихна.
— Знаех, че ще разберете. — След това се обърна, тръгна нататък по коридора, но миг по-късно спря и погледна назад. — Тя каза, че сте невероятен. И аз й вярвам.
Солтърдън остана на мястото си, пъхнал ръце в джобовете си. От долния етаж започна да се носи музика. Очевидно прислугата бе успяла вече да изчисти кръвта от пода и стените. Да не дава Господ смъртта на двама души (още повече — слуги) да попречи на аристокрацията да се наслади на собствената си компания.
Младият мъж се обърна, отвори вратата и влезе в стаята. Брат му вдигна глава от възглавницата и изви нагоре вежди.
Херцогинята погледна към него, очите й се разшириха за миг, устните се разтеглиха самодоволно.
— Знаех, че ще се върнеш.
Трей прекоси грациозно помещението, без да отделя поглед от лицето на баба си.
Спря пред нея и се взря в Бейзингстоук. Очите на неговия близнак блестяха и сякаш казваха: „Давай, предизвиквам те. Опълчи й се. Накарай ме да се гордея с теб поне веднъж в жалкия си живот.“
Копеле.
Възрастната дама вдигна дланта си към него. Той се наведе над нея, целуна я и рече:
— Скъпа бабо,… върви по дяволите!
Ноблес танцуваше под него, удряше с копито земята и тъпчеше на едно място, оживен от студения среднощен въздух и предвкусването на предстоящата езда. След като стигнаха върха на най-високия хълм над Торн Роуз, Трей се обърна да погледне голямото имение. Простряло се насред обширната равнина, с осветените си прозорци то блестеше като поставен сред огъня кристал. Можеше да чуе музиката. Само че това не бяха тънките гласове на цигулките, а музиката, която звучеше в собствената му глава. Мария. Мария. Песента на Мария. Нежна като ангелска въздишка.
Обърна Ноблес в мрака и го пришпори напред към пътя… към Хъдърсфийлд.
Информация за текста
© 1996 Катрин Сътклиф
Katherine Sutcliffe
Devotion, 1996
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и разпознаване: Сергей Дубина, 2008
Редакция: Xesiona, 2008
Редакция и форматиране: tsvetika, 2008
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9485]
Последна редакция: 2008-11-17 08:30:00
1
Чудо — бел.ред.
2
Игра на думи — освен „плодова пита“, tart означава и „лека жена“ — Б.пр.
