Рауз.
— Не виждам какво бихте могли да кажете, което да промени мнението ми, ваше височество.
Възрастната дама наля какао в две елегантни чаши.
— Харесва ли ви тази стая? — попита тя и взе една орнаментирана сребърна лъжичка. — Тя е ваша, ако желаете. Не съм планирала да живеете заедно със слугите.
— Не желая стаята — заяви младата жена. — Няма да ме купите…
— Беше любимата стая на моя съпруг. Образът на свети Петър, изобразен на тавана, е копие на рисунка, която някога видял в парижкия Лувър. Мъжът ми беше много религиозен човек. Смяташе, че всяко препятствие, пред което сме изправени през земното си съществуване не е нищо друго, освен Неговият начин да ни покаже как да станем по-достойни за небето. — Допряла златния ръб на чашата до устните си, херцогинята впери поглед в празното пространство пред себе си. На челото й се появи дълбока бръчка, когато додаде замислено: — Макар аз лично да не мога да разбера какъв урок може да научим от този… проблем. Моят внук, макар и понякога вироглав и безразсъден, и най-често не особено морален, не беше лош, нито порочен. Не мога да разбера, мис Аштън, защо е принуден да страда така. — Обърна отново стъкления си поглед към Мария и промълви с умолителен тон: — Моля ви, млада госпожице, изслушайте ме докрай.
Младата жена седна, но когато лейди Солтърдън понечи да й подаде чашата с какао, от което се вдигаше пара, поклати глава и рече:
— Не можете да ме убедите, ваше височество, няма да остана тук.
— А какво ще правите? Ще се върнете в дома на баща си? Нима онзи ад ви допада повече?
— Вие сте жестока — заяви Мария и вирна брадичка. — И коварна. Съжалявам, че изобщо отговорих на ужасната ви обява.
— Но го сторихте и сега сте тук. Не ми приличате на онези девойки, които бягат от нещастията. В противен случай отдавна щяхте да сте напуснали бащиния си дом.
— Ще отида в Лондон — отвърна убедено Мария.
— И какво ще правите там? Нямате официално образование. Единственото, което знаете, сте го научили, както разбрах от майка ви, от вашия брат, тайно от баща ви. Но щом научил за скандалното ви поведение, той ви пребил с ремък и ви лишил от храна и вода в продължение на три дена с надеждата така да прочисти умовете и сърцата ви от греха на измамата.
— Той го направи за добро — отвърна младата жена, без да вярва сама на думите си, докато бузите й започнаха да порозовяват от пробудения спомен.
— Така ли?
Мария скочи на крака.
— Няма да позволя да бъда малтретирана. Нито манипулирана. Ако сте разучили миналото ми така добре, както претендирате, тогава щяхте да сте разбрали, че не можете да ме изплашите така лесно. Нещо повече, ваше височество, аз съм известна с понякога дори неразумната си решимост да не се поддавам на ничий натиск. Оставането ми тук, придружаването на онзи… човек е неморално и невъзможно и… искам да ме върнете незабавно в Хъдърсфийлд.
— И тогава къде ще останат мечтите ви, мис Аштън? Как ще успеете да спестите достатъчно пари, за да помогнете на майка си да излезе от задънената улица, в която се намира? Как възнамерявате да й осигурите дом, ако я убедите да напусне баща ви? О, да, скъпа, тези ваши желания също са ми известни.
Младата жена изскочи от стаята, като вземаше стъпалата две по две и се изгуби на няколко пъти из коридорите, преди да намери миниатюрната стаичка, която й бе отредена при пристигането й в Торн Роуз предишната вечер.
Хвърли се върху леглото и зарови лице в мухлясалата от влага възглавница. Подутината на челото й пулсираше болезнено, но най-вече я измъчваше разочарованието. Разочарование не толкова от излъганите надежди, а най-вече от собственото й поведение. Гневливостта далеч не беше положително качество, а подобни яростни избухвания бяха непростими. Достойнството вървеше ръка за ръка със самообладанието. Господ се мръщеше на такива печални и неприятни изяви. Баща й щеше да я затвори в кутия за подобно държане.
Щеше да се яви отново пред херцогинята, разбира се, и да й обясни вече по-спокойно причините за желанието си да напусне Торн Роуз. Старата дама със сигурност щеше да намери някой друг — за предпочитане мъж — да се грижи за внука й, херцог Солтърдън, или онова, което бе останало от него.
Какво бе останало от него? Един труп, звяр, чудовище, опуснато безжизнено в легло, достойно за кралска особа, заобиколен от повече богатства, отколкото са виждали за целя си живот хиляда човека, взети заедно?
Гъртруд влезе в стаята и я удостои със съчувствена, разбираща усмивка.
— Идвам да съ погрижа за подутината наглавата ти. Оу, ама си я бива. Доста време шъ ти стои синьо…
— Не искам никакви лапи — обяви Мария и се извъртя към стената. — Пада ми се страдам заради големия ми егоизъм.
— Тъй реагират всички, кат’ го видят за пръв път, особено пък онез’, дет са го познавали преди… роднини и приятели, искам да кажа. Само дет’ тук вече не идват кой знай колко роднини и приятели. Само брат му и херцогинята… и онез’ пиявици Такли и Еджкъм — добави под носа си икономката и се намръщи.
И, като заобиколи леглото и се пльосна върху хлътналия дюшек, подобната на херувим Гъртруд наложи силно ароматната торбичка с димящи билки върху подутината. Младата жена трепна, но не се съпротивлява повече.
— Признавам, чи й много мъчително да го гледаш такъв, след кат’ знайш как й изглеждал преди. Винаги съм мислила, че й грешка да го крият така тук, но съветниците на херцогинята рекоха, че така и тя, и той щели да бъдат по-малко унижени. Доколкото познавам негово височество, струва ми съ, че нямаше да му пука дори цялото висше общество да мине през дома му и да го оглежда като някаква забележителност.
— Той умира ли?
Гъртруд присви устни.
— И аз не знам точно. Еджкъм… — В гласа й се долови напрежение, — казва, че бил мъртъв тук. — И тя се потупа по слепоочията. — Въпрос на време й да умре и тялото. Разбира съ, ако зависеше от Еджкъм, негово височество отдавна щеше вече да й погребан в Менстън.
— В Менстън ли?
— Кралското болнично заведение за умствено недъгави в Менстън. О, моме, туй й едно ужасно място. Пълно с побъркани и обладани от зли духове. Бедните ги вързват и ги бият кат’ животни.
Мария преглътна с усилие.
Икономката стисна ръце.
— Идеята негово височество да бъде заточен тук… вбесявам съ, кат’ помисля как Еджкъм и Такли сломяват съпротивата на нейно височество, кат’ й повтарят непрестанно, че ако отидел там, щял да бъде по-добре… както и тя самата. Тя не й същата, откакто стана всичко това. Като че ли животът я напусна.
— Как е пострадал?
— Нападнали го крадци, кат’ си тръгвал от конни надбягвания. Да, тогава беше много буен, истински развратник. Двамата с брат му, лорд Бейзингстоук, бяха някога най-търсените ергени в цяла Англия. В разцвета на силите си и красиви, близнаци. Еднояйчни. После лорд Бейзингстоук съ ожени за едно момиче от Уайт, а негово височество остана да съ бори да не го омотае брачната примка, както винаги я бе наричал. А ето го сега, чи лежи и превръща в ад както своя, така и живота на околните, като става само кат’ му щукне, което не й много често. И то само, за да ни крещи като някой дракон и да хвърля чинии по главите ни.
— Не може ли да говори или да ходи?
Икономката доби странно изражение, ръцете й потрепнаха нервно. Най-сетне пъхна намачканата кърпичка обратно в джоба си и се запъти към вратата.
— Гъртруд? — повика я Мария. Прислужницата спря и се обърна неохотно. — Ненормален ли е?
