— Да. Идвам от запад.
— Дива страна е там — каза Друуд.
— Да, така е.
— И сега се връщаше там?
— Може и така да се каже.
— Ти си много мълчаливо същество. Човек с мъка може да научи нещо от теб — каза Друуд.
— Предполагам, че се получава така, защото нямам какво толкова да разказвам.
— Сигурно си прав. Не искам да си пъхам носа, където не ми е работата. Почивай сега. Съвсем скоро и Гиб ще се върне.
Той стана и точно се обърна да си тръгва, когато Корнуол го спря.
— Почакайте малко, Господин Друуд. Бих искал да ви благодаря за всичко, което направихте за мен.
Друуд кимна, а очите му се извиха в усмивка.
— Няма защо, млади човече. Чувствай се като у дома си.
Слънцето, което се изкачваше по небосклона, го стопляше и той затвори очи. В момента, когато го направи, пред него изникна картината от предишната вечер — внезапното нападение, мъжете изскачащи от гората, многобройните стрели, неясното просветване на остриетата. Всичко бе извършено тихо — без викове или шум, с изключение на този, който издадоха наранените мъже. А и не всички от тях извикаха, защото много от тях умряха почти веднага. Стрели пронизваха сърцата им.
Как се бе случило така, че той оживя? За това той си спомняше много малко — някакъв меч, който се приближаваше към главата му, инстинктивната му реакция да протегне ръце, за да отбие удара, след това падна. Спомняше си падането от коня, който яздеше, но нямаше спомени за земята. Просто знаеше, че е паднал, но не се е ударил — вероятно заради някакъв храст. Това бе логично, защото навсякъде около пътеката имаше гъсти храсти. Когато е паднал, са си помислили, че е умрял. След това изобщо не са го забелязали.
Той чу някакъв стържещ звук и отвори очи. Някаква друга лодка се приближаваше към сала. В нея седеше млад блатен човек, а пред него имаше кошница, пълна с миди. Корнуол седна.
— Ти би трябвало да си Гиб — каза той.
— Точно така — отвърна му Гиб. — Радвам се, че вече си по-добре.
— Казвам се Марк Корнуол. Те ми казаха, че си ми спасил живота.
— Радвам се, че успях. Бях там точно на време. Бореше се с един вълк с голи ръце. Доста кураж е нужен за такова нещо. Спомняш ли си?
— Много слабо — отвърна му Корнуол. — Само някои откъслечни неща.
Гиб слезе от лодката и сложи кошницата е миди върху сала.
— Ще можем да си сготвим много миди с лук. Нали обичаш?
— Да, много.
— Никой друг не ги прави така, както Мисис Друуд. Той се приближи и застана до Корнуол.
— Аз и Друуд отидохме там, тази сутрин. Намерихме телата на седмина. Всичко ценно бе свалено от тях. Не бяха оставили нищо — дори нож или поне кесия. Всичко им бе отнето. Дори седлата на конете. Било е дело на бандити.
— Не съм съвсем сигурен — каза Корнуол.
— Какво искаш да кажеш с това, че не си сигурен?
— Виж, ти ми спаси живота. Дължа ти нещо. А единственото, което мога да ти дам е истината. Друуд ми задаваше въпроси, но на него нищо не съм му казвал.
— Можеш да се довериш на Друуд — каза Гиб. — С него няма да имаш проблеми. Можеш да се довериш на всеки от блатото. Освен това, не трябва да ми казваш нищо. Не е необходимо да знам.
— По някакъв начин чувствам, че трябва да ти кажа — отвърна му Корнуол. — Аз не съм търговец. Аз съм или по-точно аз бях студент в университета Уалузинг. Откраднах един документ от университетската библиотека. Един приятелски настроен към мен таласъм ме предупреди да избягам, защото и други се интересували от този същия документ. Така че аз намерих един търговец и му платих, за да ми позволи да пътувам с него.
— Значи ти смяташ, че някой ви е нападнал, за да може да се отърве от теб? Или пък за да вземе документа? Убили са всички, за да се отърват от теб? А взели ли са документа?
— Мисля, че не. Би ли събул десния ми ботуш? Само с една ръка не бих могъл да се справя.
Гиб се наведе и издърпа ботуша.
— Потърси из него — каза му Корнуол.
Гиб потърси малко, след което се обади.
— Тук има нещо — и го извади.
— Точно това е — той несръчно разгъна единствената страница и я показа на Гиб.
— Не мога да чета — каза той. — Измежду нас няма никой, който да може.
— То и без това е на латински.
— Нещо не мога да проумея — каза Гиб — и това е защо този документ се намира в тебе, а не у тях? Би трябвало да са те претърсили за него.
— Не, не е трябвало да ме претърсват. Те си мислят, че притежават документа. Оставих едно скрито копие на този оригинал на такова място, че да го намерят без много проблеми.
— Но след като си оставил копието.
— Аз го промених. Разбира се не много. Само на някои съществени места. Ако го бях променил много, щеше да стане твърде подозрително. Може би някой знае или пък се досеща за нещо, което пише в него. Малко е вероятно, не е възможно. Затова мисля, че те не търсеха документа, а мен. Някой иска да не съм между живите.
— Ти ми се доверяваш — каза Гиб. — Не трябваше. Нямаше нужда да ми разказваш това.
— Напротив, имаше — каза Корнуол. — Ако не беше ти вече щях да съм умрял. Може би те заплашва опасност като ме държиш при себе си. Ако искаш мога да изчезна. Само трябва да ми помогнеш да стигна да брега. А след това, ако някой те пита за мен, можеш да му кажеш, че никога не си ме чувал или виждал. Честно е да знаеш на каква опасност се подлагаш.
— He — каза Гиб.
— Какво не?
— Не, ние няма да те оставим да си тръгнеш. Никой не знае къде си. Никой не те е видял, а и аз не съм казвал на никого. Така или иначе, те ще си мислят, че си умрял.
— Предполагам, че си прав.
— Така че ти ще останеш тук, докато не се възстановиш. След това можеш да ходиш, където си искаш.
— Няма да чакам много. Предстои ми дълго пътуване.
— И на мен също — каза Гиб.
— И на теб? Мислех си, че вашият народ никога не напуска блатото. Друуд каза.
— Обикновено е така. Но там, между хълмовете живееше стар отшелник. Преди да умре ми предаде книга и една юмручна брадвичка. Помоли ме да ги занеса на един човек. Наричат го Свещеника от Кулата.
— Живее на северозапад от тук, нали?
— Така ми каза и отшелникът. Нагоре по течението на реката, на северозапад. Познаваш ли Свещеника от Кулата?
— Чувал съм за него. Живее на границата с Опустошената земя.
— Опустошената земя? Не знаех. Имаш предвид омагьосания свят?
— Точно така — отговори Корнуол. — Аз отивам именно на там.
— Значи можем да пътуваме заедно?
Корнуол кимна.
— До кулата да. Аз продължавам и след това.
— Знаеш ли пътя?
— До кулата ли? Не. Имам представа само най-общо от посоката. Има карти, но на тях не може много да
