се разчита.

— Имам един приятел — каза Гиб, — Хол от Кухото Дърво. Той пътува много. Вероятно той знае. Може да иска да дойде с нас, за да ни води.

— Преди да решиш дали искаш да пътуваш с мен, трябва да вземеш в предвид, че вече имаше един опит да ме убият. Може да има и други.

— Но този, който е бил заинтересуван, те смята за мъртъв.

— Да, засега това е така. Но по пътя ни ще има много чужди очи и много зли езици. Пътешествениците винаги се забелязват и обсъждат.

— Ако Хол дойде с нас, няма да се наложи да пътуваме по нечии пътища или следи. Ще пътуваме през горите. Много малко ще бъдат тези, които ще имат възможността да ни видят.

— Звучи така, сякаш искаш да пътуваш с мен, дори след като знаеш.

— Ние от блатото сме боязлив народ — каза Гиб. — Чувстваме се несигурни, когато се отделим от него. Доста треперя при мисълта за това пътуване. Но при условие, че ти и Хол ще ме придружавате.

— Добър приятел ли си с Хол?

— По-добър от него нямам. Взаимно си ходим на гости. Той е млад, почти колкото мен, и по-силен. Познава горите. Не се страхува от нищо. Краде от нивите, обира разни градини.

— Изглежда е свестен човек.

— Той е много повече от това — каза Гиб.

— Мислиш ли, че ще иска да дойде с нас?

— Мисля, че ще иска. Той не е от тези, които с лека ръка отхвърлят някакво приключение.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Джуджето Снивли каза:

— Значи искаш да купиш меча? За какво, ти е? Той не е пригоден за такива като тебе! Та ти с мъка ще го повдигнеш! Той е предназначен за човек. Това не е просто някакво хубаво парче стомана, а меч, който ще се използва от боец.

— От години се знаем — каза Гиб. — Ти познаваш моя народ и Хората от Хълма. Мога ли да споделя с теб нещо поверително?

Снивли подръпна ушите си, след това се почеса и каза:

— Не би трябвало да ме питаш, а сам да знаеш. Ние джуджетата не сме бъбривци. Ние сме делови хора и не сме клюкари. Чуваме за много неща, но те не преминават през нас. Разхлабените езици са плодотворен източник на неприятности. Ти прекрасно знаеш, че ние от Братството — таласъмите, елфите и всички други — обитаваме земята на хората с тяхното мълчаливо съгласие. Не си пъхаме носа където не ни е работата, а си гледаме занаята и така успяваме да оцелеем. Инквизицията открай време души наоколо, но много рядко действа срещу нас, ако успеем да бъдем невидими. Само да прекратим за малко това примерно поведение и веднага някой човек, желаещ да ни навреди, ще отиде да ни издаде. И тогава Бог да ни е на помощ. Мисля, че аз трябва да съм този, който да попита дали тази поверителна информация, която искаш да споделиш с мен, няма да ни навреди.

— Мисля, че не — каза му Гиб. — Ако мислех така, никога не бих дошъл. Ние, Хората от Блатото, се нуждаем от вас. През всичките тези години винаги сте били честни към нас. Вероятно вече си чул за клането, извършено върху товарния трен преди две нощи?

Снивли кимна.

— Ужасна работа. Вашите хора погребаха ли ги?

— Да, поне това, което бе останало от тях. Изравнихме и прикрихме гробовете. Завлякохме умрелите животни навътре в блатото. Не оставихме никакъв знак за това, което се бе случило.

— Добре сте се справили — кимна Снивли. — Ще решат, че тренът се е изгубил. Вероятно властите ще направят разследване. Но мисля, че няма да бъде такова, каквото е обичайното. Тук сме в граничната земя и чиновничеството не може да действа много свободно. Ако имаше някакви досадни доказателства, щеше да се наложи разследване, а това не би било добре. Нито Хората от Блатото, нито Хората от Хълма, а също и ние от Братството бихме искали разни полицейски агенти и ловджийските им хрътки да шпионират по нашите земи.

— Само едно нещо не беше както трябва — каза Гиб. — Не можахме да ги съпроводим с уместни думи на гроба им. Не ги знаехме. А дори и да ги знаехме, не бяхме ние тези, които трябваше да ги кажем. Погребахме ги неопростени.

— Те такива си умряха — възрази Снивли. — Освен това, това са глупости.

— Не са по-големи от който и да е от нашите обичаи.

— И сега достигаме до момента — каза Снивли — как всичко това е свързано с желанието ти да купиш меча.

— Не всички бяха убити. Аз случайно попаднах на мястото, където се бе състояло същата вечер клането. Натъкнах се на един все още жив. Той е този, който се нуждае от меча.

— Той е носел меч, но са му го плячкосали?

— Не само меча, но и ножа и торбата. Убийците са отнели всичко, което е носел тренът. Ограбили са и телата. Мечът му е бил на неговия прадядо. И сега той има нужда от нов и добър.

— Имам и други мечове — каза Снивли.

Гиб поклати глава.

— Трябва му най-добрият. Той отива към Опустошената земя. Там ще търси Древните.

— Та това е чиста лудост — каза Снивли. — Сигурно вече никой от Древните не е измежду живите. Ние, джуджетата, сме чували древни легенди за тях. Но това са просто приказки. Дори и да ги открие, за какво са му?

— Иска да говори с тях. Той е учен и това е неговото желание.

— Никой не може да говори с тях. Никой не знае техния език.

— Преди много години, вероятно преди няколко хиляди, един човек е живял известно време с тях и е записал езика им или поне доста думи от него.

— И това трябва да е легенда, защото когато Древните срещнали човек, те го разкъсвали — малко по малко.

— Не знам. Това е всичко, което този Марк ми каза.

— Марк? Това ли е човекът, за който ми говориш?

— Казва се Марк Корнуол. Идва от запад. Прекарал е последните шест години в университета Уалузинг. От там е откраднал един ръкопис.

— Значи е крадец!

— Не толкова крадец, колкото откривател. Този ръкопис е бил скрит с векове. Никой не е знаел за неговото съществуване. И така е щяло да продължи, ако той случайно не бил попаднал на него.

— Едно нещо ми се върти в главата — каза Снивли. — Ти ми показа една книга и брадвичката, които умиращият отшелник ти е дал. Доколкото си спомням, трябваше да ги дадеш на някакъв свещеник. Да не би случайно ти и този Марк да сте решили да пътувате заедно?

— Точно това възнамеряваме да направим — отговори Гиб. — Ще пътуваме заедно до Свещеника от Кулата. След това той сам ще продължи през Опустошената земя.

— Ти искаш да отидеш с него и нататък, нали?

— Да, но той няма да ми позволи.

— И аз така се надявам. Имаш ли представа какво представлява Опустошената земя?

— Това е омагьосаната земя.

— Точно така. Тя е последната крепост на Братството.

— Но вие…

— Да, ние принадлежим към Братството. Тук преживяваме без проблеми, защото е Граничната Земя. Вярно е, че тук има хора, но те са предимно мелничари, дървари, въглищари, дребни фермери и контрабандисти. Институциите на хората, тяхното правителство и църква не могат да ни се месят. Някога виждал ли си земите на югоизток?

Гиб поклати глава.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×