паметта през тези двадесет години.
Видя, че андроидът го разглежда, зяпнал голото коляно, което се показваше от прокъсания крачол на панталона, и босите крака.
— Там, откъдето идвам, не всеки ден можеш да си купиш нов костюм — заяви язвително Сътън.
— Да, сър — каза андроидът.
— А брадата е, защото нямаше как да се обръсна — каза Сътън.
— И друг път съм виждал бради — увери го андроидът.
Сътън замълча, загледан в ширналия се пред него свят… в устремените към небето кули, блестящи под лъчите на утринното слънце, в ярката зеленина на парковете и ливадите, в наситенозелените листа на дърветата и в сините и алените петна на цветните градини, разположени терасовидно по околните склонове.
Пое си дълбоко дъх и почувствува как дълго лишените от въздух бели дробове се напълват до краен предел. Постепенно се връщаха спомените му… спомените за живота на Земята, за ранно утринно слънце и пламтящи залези, за ясносиньо небе и роса върху тревата, за забързана, неясна човешка реч и ритмична музика, за дружелюбието на птиците и катеричките, за спокойствие и сигурност.
— Колата ни чака, сър — обади се андроидът. — Ще ви заведа при един човек.
— Предпочитам да повървя пеш — рече Сътън.
Андроидът поклати глава.
— Човекът чака и е много нетърпелив.
— Е, добре тогава — съгласи се Сътън.
Седалката беше мека и той бавно се отпусна в нея, като внимателно сложи куфарчето на коленете си.
Колата потегли, а той, очарован от зеленината на Земята, продължаваше да се взира през прозореца. „Зелените поля на Земята“ — промълви той. Или май беше „зелените долини“? Сега няма значение. Тази песен е била написана много отдавна. По времето, когато на Земята е имало поля вместо паркове и човекът е обработвал почвата, за да засява неща по-важни от цветята. В онези далечни дни преди хиляди години, когато човекът едва-едва е започвал да усеща дълбоко в душата си копнеж по космоса. Дълги години преди планетата Земя да се превърне в столица и център на Галактическата империя.
От противоположния край на космодрума излиташе огромен звездолет, плъзгайки се надолу по гладката като лед пластмасова писта, а огненочервените избухвания от форсирането на стартовите двигатели кипяха в дюзите. Носът на кораба се устреми нагоре, като следваше извивката на рампата, и скоро звездолетът бе само една сребриста чертичка, пронизала с тътен синевата. За миг утринното слънце го превърна в златисточервена искра, а после бе погълнат от лазурната мъгла на небето.
Сътън отново обърна взор към Земята. Опияняваше се от гледката, както човек се опиянява от първите топли лъчи на пролетното слънце след безкрайните зимни месеци.
Далеч на север се извисяваха двете еднакви кули на Отдела за междузвездно правосъдие. На изток се открояваше блестящата грамада от пластмаса и стъкло на Североамериканския университет. Имаше и други сгради, които беше забравил… сгради, чиито имена бяха изтрити от паметта му. Тези сгради бяха отдалечени на много мили една от друга, а между тях имаше жилищни райони и паркове. Къщите се гушеха между дървета и храсталаци — нито една не бе усамотена на голо място, — а сред зеленината на заоблените хълмове Сътън зърваше ярки цветове, издаващи човешко присъствие.
Колата спря пред административната сграда и андроидът отвори вратата.
— Оттук, сър — каза той.
Само няколко кресла във фоайето бяха заети, и то предимно от хора.
„Хора или андроиди — помисли си Сътън. — Не можеш да ги различиш, докато не погледнеш челата им.“
Знакът на челото, клеймото на фабричната марка. Издайническият белег, който казва: „Този тук не е човек, макар и да прилича на такъв.“
Именно те ще се вслушат в думите ми. Те ще им обърнат внимание. Те ще ме предпазят от цялата бъдеща неприязън на хората.
Защото тяхното положение е по-тежко от това на лишените от наследство. Те не са бивши притежатели на нещо, защото никога нищо не са имали.
Тях жена не ги е раждала, а са създадени в лаборатория. Тяхната майка е кофата с химикали, а баща им е техническият гений на човешкия род.
Андроид — изкуствен човек. Човешко същество, произведено в лаборатория като резултат от задълбоченото човешко познаване на химичните елементи, атомната и молекулна структура и удивителната реакция, известна под името живот.
Човешко същество във всяко отношение, ако не се смятат белегът върху челото и неспособността за биологическо размножаване.
Изкуствени хора, създадени, за да служат на истинските, биологическите хора, да носят върху плещите си бремето на Галактическата империя и да уплътняват малобройните редици на човечеството. Но винаги държани на мястото им. О, да, определено държани на мястото, което им се полага.
Коридорът беше безлюден и Сътън вървеше след андроида, като шляпаше с босите си крака по пода. На вратата, пред която спряха, пишеше:
— Тук вътре е — каза андроидът.
Когато Сътън влезе, човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи и едва не се задави.
— Човек съм — увери го Сътън. — Може и да не личи от външния ми вид, но е така.
Другият му посочи едно от креслата.
— Седнете — рече той.
Сътън седна.
— Защо не отговаряхте на сигналите ни? — попита Дейвис.
— Приемникът ми е повреден — отвърна Сътън.
— Корабът ви няма опознавателни знаци.
— Дъждовете ги отмиха, а аз нямах боя — рече Сътън.
— Дъждът не може да отмива боя.
— Тукашният — възрази Сътън. — Но там, където бях, дъждовете са други.
— Ами двигателите ви? — запита Дейвис. — Изобщо не успяхме да ги засечем.
— Защото не работеха — каза му Сътън.
Адамовата ябълка на Дейвис заподскача нагоре-надолу.
— Не работели, казвате. А как тогава управлявахте кораба?
— С енергия — рече Сътън.
Дейвис едва не се задави.
— Енергия…
Сътън ледено го изгледа.
— Нещо друго интересува ли ви? — попита той.
Дейвис бе смутен. Бюрократът се бе объркал. Отговорите бяха съвсем ненормални. Той взе да си играе с молива.
— Мисля, че трябва да ви задам обичайните въпроси.
