Трябва да зарежа всичко, помисли си Сътън, и да се освободя от нещата, които ме задържат. Просто да ги захвърля и да си свърша работата. Да забравя ревизионистите на Тревър и андроидите на Хъркимър. Защото книгата трябва най-сетне да бъде написана.
Тревър иска да му се продам. Андроидите вече не ми се доверяват. А пък Морган, удаде ли му се възможност, ще ме убие.
Но защо ли не ми вярват андроидите?
Глупаво е, каза си той.
Същинска детинщина.
И въпреки всичко те не му се доверяваха. Ти си човек, беше му казала Ева. Хората са ти по-близки, защото принадлежиш към човешкия род.
Сътън разтърси глава, смаян от нелепостта на ситуацията.
Едно-единствено нещо беше съвсем ясно. Онова, което той трябва да извърши. Задължение, което не бъде ли изпълнено, всичко останало загубва смисъла си.
Само на мен повериха тайната. Не защото съм представител на човешкия род, а просто като проводник на знанието, за да стане то достояние на всички други форми на разумен живот.
Затова трябва да напиша книга.
И книгата ми трябва да бъде колкото е възможно по-разбираема, убедителна и откровена.
След като я напиша, ще съм свободен от всякаква отговорност.
Направя ли това, никой не може да изисква от мен нищо.
49
Шум от стъпки по пътеката зад гърба му го накара да се обърне.
— Мистър Сътън, нали? — запита човекът.
Сътън кимна.
— Седнете, Тревър — рече той. — Очаквах ви.
— Не се застояхте дълго при приятелите си.
Сътън поклати глава.
— Имахме разногласия.
— Във връзка с Люлката ли?
— Нещо такова — отвърна Сътън. — Но причината е доста по-сериозна. Основни предразсъдъци, вкоренени между андроидите и хората.
— Хъркимър е убил андроида, който му донесе известие за Люлката — каза Тревър.
— Защото разбра, че е ваш агент, предрешен като андроид. Затова го уби.
Тревър сви устни в израз на лицемерно съжаление.
— Жалко — промърмори той. — Много жалко. А бихте ли ми обяснили как точно разкриха измамата?
— Нямам никакво намерение да ви казвам — заяви Сътън.
Тревър полагаше усилия да изглежда равнодушен.
— Важното е, че не успяхме да ги измамим — рече той.
— Искате да кажете, че андроидите не хукнаха презглава към Люлката, посочвайки ви къде се намира.
Тревър кимна.
— Не само това. Надявахме се да вдигнат и охраната от някои критични точки, което щеше да ни е от полза.
— Значи с един куршум два заека — забеляза Сътън.
— Точно така — потвърди Тревър. — Няма нищо по-хубаво от това да надхитриш противника.
После изгледа накриво Сътън.
— Откога и защо сте се отказали да бъдете човек? — запита той.
Сътън опипа лицето си и усети твърдата пластмаса, променяща до неузнаваемост чертите му.
— Идеята беше на Хъркимър — обясни той. — Мислеше, че така по-трудно ще ме разпознаят. Вие търсехте човек, а не андроид, нали?
Тревър кимна в знак на съгласие.
— Едва ли щеше да помогне много — каза той. — Можеше да ни заблуди за известно време, но когато излязохте от къщата, психоиндикаторът ви засече и ви разпознахме.
Катеричката се приближи с подскоци, седна в тревата пред тях и внимателно ги заразглежда.
— Сътън, какво знаете за тази Люлка? — попита Тревър.
— Нищо — отвърна Сътън. — Казаха ми само, че съм човек, а това е тайна на андроидите.
— Но разбирате, че се касае за нещо важно, нали?
— Мисля, че да — потвърди Сътън.
— Досещате ли се по названието за каква Люлка става дума?
— Не е много трудно да се отгатне — рече Сътън.
— Понеже хората са малко, преди около хиляда години създадохме първите андроиди — каза Тревър. — Необходими ни бяха, за да попълнят малобройните редици на човечеството. Направихме ги да приличат на нас и те са почти хора с едно-единствено изключение.
— Не могат да се размножават — прекъсна го Сътън. — Питам се, Тревър, ако това беше възможно, дали щяхме да им го позволим. Защото в такъв случай те щяха да станат истински хора. И нямаше да има никаква разлика между човека, чиито прадеди са създадени в химическа лаборатория, и хората, чиито прадеди са произлезли от първичния океан. Андроидите щяха да се превърнат в самовъзпроизвеждаща се раса и вече нямаше да са андроиди, а истински хора. Тогава прирастът на населението щеше да се осъществява не само по биологически, но и по химически начин.
— Не зная — рече Тревър. — Честно казано, не зная. Разбира се, истинско чудо е, че сме успели да ги произведем, че сме създали живот в лабораторни условия. Помислете си само за интелектуалния гений и техническото умение, които са били необходими. Цели столетия хората са се опитвали да установят какво точно представлява животът и са попадали от една задънена улица в друга, като са се натъквали непрекъснато на непреодолими прегради. Неуспели да намерят научен отговор, много от тях са го търсели в божественото начало и в свръхестественото, твърдо убедени, че божествена намеса наистина е имало… Идеята е най-добре защитена от Дю Ноюй, чиито трудове са писани още през двадесетото столетие.
— И все пак дадохме на андроидите нещо, което самите ние не притежаваме — спокойно забеляза Сътън.
Тревър строго се вторачи в него, изпълнен с внезапна подозрителност.
— Вие…
— Създадохме им комплекс за малоценност, защото ги считаме за по-низши от хората — обясни Сътън. — Сега те имат причина да се борят срещу нас. Отказахме да им дадем нещо, което те трябва да завоюват с борба. Равенството. Предоставихме им мотив, който самите ние отдавна сме забравили. На човека вече не му се налага да доказва, че е равен и дори по-добър от другите същества, населяващи неговата собствена планета или пък Галактиката.
— Андроидите вече са постигнали равенството — с горчивина забеляза Тревър. — Защото от дълго време се размножават, макар и не по биологичен, а по химически начин.
— Трябваше да го очакваме — заяви Сътън. — Отдавна трябваше да се досетим.
— И аз така мисля — съгласи се Тревър. — Нали ги надарихме с разум, равен на нашия. И ги създадохме, или поне се опитахме да ги създадем с човешки стремежи и въжделения.
— Но белязахме челата им — възрази Сътън.
Тревър сърдито махна с ръка.
— За тази дреболия андроидите вече са се погрижили — каза той. — Когато произвеждат нов андроид, те не си правят труд да поставят знак на челото му.
Сътън трепна и бавно се облегна назад, сякаш поразен от гръм, чийто грохот ехтеше в мозъка му и непрекъснато се усилваше, прераствайки в мъчителен, ревящ тътен, който заглушаваше всичко останало.
