Оръжието! Той бе казал, че има оръжие…
— Способни са дори да се усъвършенствуват — продължаваше Тревър. — Като правят подобрения на първообраза, те ще създадат суперраса от мутанти или както искаш ги наричай…
Оръжието е само едно, бе казал Сътън. А само с едно оръдие не може да се води война.
Той вдигна ръка и енергично разтърка челото си.
— Така е — говореше Тревър. — Човек направо може да се побърка само като си помисли. На мен поне малко ми остава. Отсега нататък всичко е възможно. Те дори могат да ни изместят, така както новото измества старото.
— Но човечеството ще продължи да съществува — възрази Сътън.
— Ние напредваме бавно, Сътън — продължи Тревър. — Говоря за човешкия род. Биологичните хора. Възходът ни започва от първобитната епоха с одяланите кремъци и каменните брадви, когато човекът е живеел сред клоните на дърветата или в пещери. Напредъкът ни е бил твърде труден, мъчителен и кървав, за да позволим сега да ни ограби някой, за когото всички трудности, мъката и пролятата кръв са без всякакво значение.
Едно оръдие, мислеше Сътън. Колко погрешно е разсъждавал. Оръдията бяха хиляди, дори милиони и вече заемаха позиция за бой. Цял милион оръдия в защита на съдбата, за да стане тя достояние на всички живи същества. Сега или след милиард години.
— Предполагам — колебливо заговори той, — че сега очаквате да мина на ваша страна.
— Единственото, което искам, е да ми покажете къде се намира Люлката — рече Тревър.
— За да я унищожите ли? — попита Сътън.
— За да спася човечеството — заяви Тревър. — Биологичните хора. Истинските.
— И сте убеден, че сега хората трябва да бъдат единни — каза Сътън.
— Ако все още има поне зрънце от човека у вас, ще застанете на наша страна — настоя Тревър.
— Някога, преди още хората от Земята да достигнат звездите, се е считало, че най-велик е човешкият род — каза Сътън. — Но това вече не е вярно, Тревър. Има и други велики раси.
— Всяка раса — напомни му Тревър — е вярна на себе си. Човечеството също.
— Аз обаче ще стана предател — заяви Сътън. — Може и да греша, но все още мисля, че равенството пред съдбата е по-важно от човечеството.
— Отказвате да ни помогнете, така ли?
— Не само отказвам — заяви Сътън. — Ще се боря срещу вас. Казвам ви това, за да го знаете. Ако възнамерявате да ме убиете, Тревър, сега е моментът. Защото пропуснете ли го, после ще бъде късно.
— За нищо на света няма да ви убия — отвърна Тревър. — Защото се нуждая от книгата ви. Независимо от вас и вашите андроиди, ние ще я тълкуваме така, както на нас ни се иска. И същото се отнася за всичките други гадни, пълзящи твари, от които толкова много се възхищавате. Никой в цялата Вселена не може да се противопостави на човека, нито дори да се сравнява с него…
Върху лицето на Тревър се изписа отвращение.
— Оставям ви да се оправяте сам, Сътън — продължи той. — Името ви ще се запомни като най-черното петно в цялата човешка история. И най-пропадналият човек ще се задавя, когато се опита да го произнесе. Думата „сътън“ ще стане нарицателно, с което хората ще се обиждат помежду си…
И той го изруга, но Сътън дори не помръдна от мястото си.
Тревър стана и си тръгна, но после отново се обърна. Говореше шепнешком, но гласът му се заби като остър кинжал в мозъка на Сътън.
— Идете да си измиете лицето — каза той. — Махнете пластмасата и опознавателния знак. Но никога вече няма да сте човек, Сътън. Вие самият не ще посмеете да се наречете човек.
После се обърна кръгом и се отдалечи. Загледан след него, Сътън сякаш видя как цялото човечество завинаги му обръща гръб.
Някъде дълбоко в мозъка му, като че ли от много, много далеч едва доловимо отекна шум от затръшване на врата.
50
Само една лампа светеше в ъгъла на стаята. Дипломатическото куфарче бе сложено на масата под нея, а Ева Армър стоеше зад стола си, сякаш го беше очаквала да дойде.
— Връщаш се, за да си вземеш записките — каза тя. — Приготвила съм ги.
Застанал до самата врата, Сътън поклати глава.
— Все още не ми трябват — отвърна той. — По-късно може, но не сега.
Ето ги, помисли си той, записките, за които толкова се тревожеше днес и се чудеше как да ги поиска.
— Тази сутрин, докато закусвахме, споменах за едно оръжие — напомни й той. — Сигурно си спомняш думите ми. Казах, че оръжието е само едно и че с едно оръдие не може да се води война.
Ева кимна. Лицето й изглеждаше уморено под светлината на лампата.
— Помня, Аш.
— Сега вече са цял милион — продължи Сътън. — Повече, отколкото ви трябват.
После бавно прекоси стаята и застана срещу нея.
— На ваша страна съм — каза й просто той. — Днес следобед срещнах Тревър. Прокле ме от името на цялото човечество.
Ева бавно протегна ръка и Сътън усети как гладката й хладна длан го погалва по лицето. После пръстите й се вплетоха в косата му и тя нежно разтърси главата му.
— Аш — каза тя, — измил си лицето си. Сега отново си предишният Аш.
Сътън кимна.
— Исках пак да стана човек — отвърна той.
— Тревър сигурно ти е казал за Люлката, нали, Аш?
— Бях се досетил за някои неща — отговори Сътън. — Останалото той ми го разказа. За андроидите без опознавателен знак.
— Използваме ги като разузнавачи — обясни Ева, сякаш ставаше дума за нещо съвсем естествено. — Някои дори сме настанили в щаба на Тревър. Той ги мисли за хора.
— Къде е Хъркимър? — попита Сътън.
— Няма го, Аш. Не можеше да остане след онова, което се случи днес.
— Точно така — съгласи се Сътън. — Разбира се, че не е могъл. Ние, хората, сме такива мерзавци, Ева.
— Седни — каза му тя. — Ето там, на онзи стол. Говориш толкова странно, че се плаша.
Сътън седна на стола.
— Разкажи ми какво се е случило — настоя Ева.
Вместо да я послуша, той заговори за друго:
— Днес мислех за Хъркимър. Докато Тревър ми говореше. Вярно е, че тази сутрин го ударих и утре пак бих го ударил, ако ми каже същите думи. Такива сме ние, хората, Ева. През цялата си история сме воювали. Отначало с тояги и каменни брадви, после с пушки и атомни бомби…
— Стига! — изкрещя Ева. — Успокой се, моля те!
Той смаяно я погледна.
— Хората, казваш — продължи тя. — А Хъркимър какво е? Нали и той е човек, създаден от други хора? Когато един робот направи друг, стават два робота, нали? Така е и при хората — като произвеждат андроиди, те всъщност създават хора.
Объркан, Сътън промърмори:
— Тревър се опасява, че андроидите ще вземат връх. И повече няма да има хора. Край на истинския, биологичен човек…
— Аш — каза му Ева, — тревожиш се за неща, които и след хиляда поколения няма да бъдат разрешени. Мислиш ли, че си заслужава?
Той поклати глава.
— Сигурно не. И все пак вътрешно съм неспокоен. Място не мога да си намеря. А всичко изглеждаше
