— Толкова си несъобразителен — каза Анджела. — Наистина ли не разбираш за какво става въпрос?
— Добре те разбирам. Джаспър смята, че в нашето писане все още участва човешкият фактор. Той не се удовлетворява от извличането на факти само от справочници и енциклопедии. Не иска да оставя на фабулатора да описва чувства, които самият той никога не е изпитвал, или цвета на залез, който никога не е наблюдавал. Веднъж почти си го призна, а ти и останалите започнахте да си правите майтап с него. После няма защо да се чудиш, че човекът е ексцентричен. Или че постоянно си заключва вратата.
— Точно тази заключена врата много ясно показва що за човек е — подхвърли Анджела.
— Ако можех да пласирам стоката си като Джаспър и аз бих си заключвал вратата — каза Харт. — И аз бих станал чудак. Дори бих вървял на ръцете си. Бих носил саронг. Дори бих си боядисал лицето в синьо.
— Говориш така, сякаш споделяш убежденията на Джаспър.
— Не, аз не разсъждавам като него. Аз знам истината, но щом човекът е решил да разсъждава по този начин, нека го прави.
— Като него си — смъмри го тя. — Личи ти по погледа. И ти си мислиш, че е възможно човек да проявява творческа самостоятелност.
— Не е така. Знам, че машините са творците, не ние. Ние сме само техници, литературни механици. Вероятно така и трябва да бъде. Естествено, копнежът по миналото никога не изчезва. Така е било винаги — имам предвид комплекса „доброто старо време“. Е, в онова време прозата се е пишела на ръка и с големи мъки.
— Мъките и сега ги има, Кемп.
— Джаспър е добър механик — продължи Харт. — Точно това качество ми липсва. Не мога да извърша и най-дребната поправка на своята бракма, а Джаспър изцяло си е обновил машината.
— Можеш да платиш на някого да свърши тази работа. Има чудесни фирми в тази област.
— Никога не мога да събера достатъчно пари за това. Допи бирата си.
— Ти какво пиеш? — попита. — Да ти поръчам ли още едно?
— Това нещо не ми харесва — каза тя и бутна чашата си встрани. — Ако не възразяваш, ще изпия една бира с теб.
Харт даде знак на Блейк да донесе две бири.
— А ти с какво се занимаваш сега, Анджела? — попита. — Продължаваш ли да работиш по книгата?
— Сега обработвам няколко ленти — каза тя.
— И аз ще трябва да направя същото този следобед. Трябва ми главния герой за поръчката на Ървинг. Някой едър и шумен, но не съвсем недодялан. Ще ми се наложи да пообиколя по кръчмите.
— Вече и това не излиза без пари, Кемп — каза тя. Даже и най-недосетливите извънземни нахитряха. Завчера на един му платих цяла двадесетачка и то, без да е нещо особено.
— Пак излиза по-евтино, отколкото да купуваш готови филми.
— Вярно е. Затова пък после трябва да се хвърли много повече труд.
Блейк донесе бирите и Харт положи точната сума в протегнатата му длан.
— Вземи си от новата лента — посъветва го Анджела. Казват, че превъзхожда старата по четиридесет показателя. Контрастът наистина е много по-силен и панорамата е по-добра. Обектът излиза по-релефен. Хващаш по-добре и различните нюанси на героя, така да се каже. Наистина помага образите ти да станат по-правдоподобни. Вече я използвам.
— Сигурно не е евтина — каза той.
— Да, малко е скъпичка — съгласи се тя.
— Останали са ми няколко ролки от старата и май ще трябва да се оправя с тях.
— Мога да ти заема петдесетачка.
Той поклати глава отрицателно.
— Благодаря ти, Анджела. Понякога си изпросвам пиене, хапване или цигара, но никога няма да взема от теб петдесетачка, след като знам, че не ти стигат парите. Никой от нас не е чак толкова платежоспособен, че да може да заеме другиму петдесетачка.
— Аз бих ти я дала с удоволствие. Ако промениш…
— Искат ли още една бира? — прекъсна я Харт.
— Благодаря ти, но трябва да работя.
— И аз — каза Харт.
После изкачи стъпалата до седмия етаж, тръгна по коридора и почука на вратата на Джаспър Хансън.
— Момент — обади се глас от стаята.
Изчака цели три минути. Накрая един ключ задрънка в ключалката и вратата се отвори.
— Извинявай, че се забавих — извини се Джаспър. Завари ме точно в момента, когато вкарвах данни в машината.
Харт кимна. Обяснението на Джаспър бе разбираемо. Трудно е да прекъснеш вкарването на данни, които преди това си подреждал часове.
Стаята бе малка и неподредена. В единия й ъгъл бе разположен фабулаторът. Блестящо нещо, но не чак толкова, колкото онова от витрината. Върху разхвърляно бюро бе поставена пишеща машина, наполовина покрита от други вещи. Една дълга библиотечна лавица се бе огънала под тежестта на стари и оръфани справочници. В друг ъгъл бяха нахвърляни безразборно книги с ярки корици. Върху неоправеното легло спеше котка. На кухненския шкаф бяха забравени бутилка алкохол и един хляб. Мивката бе пълна с мръсни съдове.
— Разбрах, че ще си дадеш малко почивка, Джаспър — каза Харт.
Джаспър го погледна уморено.
— Да, реших, че ще ми дойде добре.
— Чудех се, Джаспър, дали няма да ми направиш една услуга.
— Готово. Само кажи каква е.
— Мога ли да използвам твоя фабулатор, докато те няма?
— Как да ти кажа, Кемп… Виждаш ли…
— Моят се е скапал и нямам пари да го поправя. А съм започнал една работа и ако ми услужиш с твоя, за седмица или две бих могъл да събера достатъчно пари за поправката.
— Виж какво, знаеш, че съм готов на всичко за теб. Но с този фабулатор не мога да ти услужа. Започнах да го подобрявам още откакто го купих. В него няма една схема, която да се е запазила в първоначалния си вид. Няма друг човек освен мен, който да може да се оправи с него. Ако някой се опита, може да го хване ток или даже да загине.
— Но ти все пак би могъл да ми обясниш как се работи с него — гласът на Харт бе станал почти умолителен.
— Настина е много трудно. Нали ти казах, че бърникам из него от години?
Харт се насили да се усмихне.
— Е, съжалявам. Помислих си, че…
Джаспър го прегърна през рамо.
— Поискай нещо друго. Каквото кажеш, ще го направя.
— Благодаря ти, но не виждам какво — отвърна Харт и се запъти към вратата.
— Едно питие?
— Благодаря, не сега.
Изкачи още два етажа, стигна до таванския и влезе в стаята си. Тя никога не бе заключена. В нея нямаше какво да се краде. Какво ли държеше Джаспър в стаята си, че да трябва да се пази?
Отпусна се върху един полуразбит стол и впери поглед във фабулатора си. Бе стар, скапан и негоден и той го мразеше.
И все пак знаеше, че ще му се наложи да работи именно с него, колкото и да бе безсмислено това занимание. Това бе всичко, което притежаваше. Щеше да се опитва да го поправя, да му говори, да го ругае и да се измъчва с него редица безсънни нощи. Сетне машината щеше да закъркори благодарно и да започне
