Харт изчака на ъгъла да изчезнат от полезрението му, пое си дълбоко дъх и после бавно изпусна въздуха.

Всичко се бе оказало много лесно. Само трябва да откриеш правилния подход. Всъщност, именно Джаспър му го бе подсказал. Навсякъде истината се възприема като постоянна величина, а ние сме единственото изключение — нали точно това бе изрекъл преди малко.

Вярно е, че Харт изигра мръсен номер на Джаспър. Но нали и без това той бе намислил да си почине някъде? Пътешествието наистина щеше да си го бива. Джаспър бе отказал да му услужи с машината си и се бе изсмял презрително, когато Зелената риза попита Харт дали той пише хубавите разкази с „бум-бум“. Джаспър Хансън сам си беше изпросил това, което щеше да му се случи.

Отгоре на всичко той никога не пропускаше да заключи вратата на стаята си, с което демонстрираше обидно недоверие към своите събратя писатели.

Харт закрачи бързо в противоположна посока. Щеше да се прибере у дома, но не точно сега, а по-късно, когато нещата се успокояха.

Рано призори Харт изкачи стълбището до седмия етаж и се отправи към стаята на Хансън. Както винаги вратата бе заключена. Извади от джоба си парче стоманена тел, което бе намерил па улицата и започна да бърника в ключалката. След няколко секунди тя изщрака и вратата се отвори.

Фабулаторът си стоеше в ъгъла, блестящ и привличащ окото.

Джаспър го бил пренастроил. Ако го ползвал непознат, можело да го хване ток или да го убие. Глупости. Човекът само бе търсил начин да обясни своя егоизъм.

„Две седмици“ — каза си Харт. Ако се мобилизираше, можеше да работи с него цели две седмици без да събуди ничие подозрение. Щеше да бъде достатъчно да каже, че го ползва с разрешението на Джаспър, ако някой речеше да задава въпроси. А доколкото Харт разбираше от хора, Джаспър едва ли щеше да се завърне скоро.

И наистина, трябваха му само две седмици. Ако през това време работеше денонощно, щеше да събере достатъчно пари за нова машина.

Прекоси стаята, отиде до фабулатора и издърпа стола, поставен до него. Седна спокойно и погали с ръка командното табло. Машината бе добра. Даваше много продукция, и то качествена. В последно време Джаспър продаваше доста стока.

„Стара, но надеждна“ — рече си Харт.

Докосна с пръст лостчето за включване и после го натисна. Не се случи нищо. Озадачен, той го върна на предишното положение и отново натисна. Пак нищо.

Реши да провери дали е включен правилно в мрежата. В помещението въобще нямаше контакт! Шокиран, Харт застина насред стаята.

Джаспър бе казал, че го модернизирал. Възможно ли бе така гениално да го модернизира, че да не използва електричество?

Това бе невъзможно, немислимо. С треперещи пръсти Харт отвори страничния капак и надникна в машината.

Във вътрешността й цареше пълна бъркотия. Половината лампи ги нямаше. Другата половина бяха изгорели. Кабелите бяха прекъснати на няколко места. Блокът с релетата бе покрит с прах. Металните части бяха ръждясали. Цялата машина ставаше само за вторични суровини.

С все още треперещи пръсти той върна панела на мястото му, извърна се с празен поглед и се блъсна в масата. Притисна се към нея и я хвана здраво с ръце, за да спре треперенето им, да внесе ред в безумните въпроси, които бе започнал да си задава.

Машината на Джаспър не бе подобрена. Тя въобще не работеше.

Нищо чудно, че бе заключвал вратата си. Бе живял в смъртен страх някой да не разбере, че пише на ръка.

И сега, независимо от мръсния номер, който бе погодил на един достоен приятел, Харт не бе в по-добро положение отпреди. Отново бе изправен пред същите огромни и неразрешими проблеми. Трябваше да се оправя единствено с помощта на собствената си скапана машина. Може би щеше да е по-добре, ако бе заминал за Каф.

Отиде до вратата, спря за миг и погледна назад. Взря се в пишещата машина на Джаспър, поставена на бюрото, наполовина погребана от хартиите. Собственикът й бе искал да създаде впечатлението, че не я използва никога.

И все пак, Джаспър продаваше. Продаваше почти всичко, което написваше. Продаваше, независимо от това, че работеше надвесен над бюрото си върху пишеща машина или дори с молив в ръка. Продаваше без въобще да прибягва до фабулатора, който, макар и празен и безполезен, бе винаги почистен и излъскан. Продаваше, като го използваше като щит срещу всички онези, които разчитаха изцяло на метала и на вълшебството на неговите действия.

Първо лъжите са се изричали устно, после са били писани на хартия, а сега се произвеждат от машини.

„А какво щеше да стане сетне?“ — бе попитал, сякаш не се съмняваше, че предстои да се появи нещо ново.

И настина, какво? Нима предстоеше да настъпи краят на човека? Нима наистина щеше да бъде заменен от движещи се възли, от интелигентно стъкло и метал и хитроумна електроника?

В името на човешкото достойнство и на съхраняването на човешкия разум трябваше да се появи нещо ново. Само по себе си механиката представляваше задънена улица. Можеше да поумнее само до определен предел, да стигне до определено място.

Джаспър знаеше това, бе открил тази истина, бе се отказал от механичния си помощник и бе започнал отново да твори на ръка.

Достатъчно бе дадено занаятчийско произведение да придобие икономическа стойност, за да започне човек да го произвежда в големи количества. Едно време мебелите са били правени с любов от занаятчии, съзнаващи, че създават произведения на изкуството, които ще се предават с гордост от поколение на поколение. След това се бяха появили машините, бълващи функционални мебели. Предмети, които бяха без историческа ценност и с които човек не можеше да се гордее.

Същото се бе получило и с писането. То вече не пораждаше никаква гордост. Бе престанало да е изкуство и се бе превърнало в стока.

Какво трябваше да направи човек? Какво можеше да стори? Да заключи вратата си като Джаспър, да стои дълги часове насаме със себе си и денонощно да се измъчва, че не е като другите?

Харт излезе от стаята с измъчен поглед. Изчака да чуе изщракването на езичето в бравата. След това бавно започна да се изкачва по стълбите.

Извънземното създание — одеялото с лице — все още лежеше на леглото, но сега очите му бяха отворени и се взряха в Харт, когато той влезе в стаята.

Спря до вратата и огледа студената стая. Излъчваше бедност и скука, които почти можеха да се помиришат. Харт бе гладен и самотен, сърцето го стягаше и отгоре на всичко му се стори, че фабулаторът в ъгъла го гледа подигравателно.

През отворения прозорец се чу звукът на двигателя на излитащ космически кораб, пригласяше му рев на сирената на влекач, теглещ кораб към кея.

Дотътри се до леглото.

— Я се отмести — каза на ококореното извънземно същество и се намести до него. Обърна му гръб, присви крака и се замисли.

Намираше се точно там, откъдето бе започнал вчера. Нямаше лента, с която да изпълни поръчката на Ървинг. Можеше да разчита единствено на примитивната си машина. Нямаше и камера и се замисли дали някой щеше да му услужи със своята. Всъщност, едва ли си струваше да търси камера, след като нямаше пари, с които да плати на героя си. Не се осмеляваше да опита втори път да заснеме някого крадешком. Никак не си струваше да го приберат в затвора за три или четири години само заради това.

„Много обичаме приключенията — бе казал Зелената риза. — Благодарение на разказите пътуваме до далечни места.“

Зелената риза обичаше „бум-бум“ и приключения. Други раси предпочитаха различна проза. Но всички възприемаха странния износ на Земята като нов вълшебен свят. Омайваха ги пределите на разума или

Вы читаете Прозрение
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×