— Откъде знаете, че няма да наруша сделката?
— Сделката си е сделка — високомерно отвърна тя.
— И плащате щедро, предполагам?
— Много щедро — потвърди блондинката.
Изневиделица по пода се търкулна една от черните топки. На около метър от стола ми тя закова на място.
Жената се изправи и заобиколи бюрото. Застана край ъгъла му и се втренчи в топката.
По топката пробягаха ивици — безброй тънки, фини ивици като дифракционна решетка. После тя започна да се разделя по тия черти. Бавно позеленя, нацепи се и вместо топка за боулинг на пода остана да лежи купчинка банкноти.
Мълчах. Нямах сили да изрека каквото и да било.
Блондинката се наведе, вдигна една банкнота и ми я подаде.
Огледах банкнотата. Жената търпеливо чакаше. Продължавах да се взирам.
— Е, мистър Грейвс? — запита тя.
— Прилича на пари — признах аз.
— Наистина са пари. Откъде мислите, че си набавихме средства за операцията?
— И твърдите, че сте спазвали правилата! — възкликнах аз.
— Не ви разбирам.
— Нарушили сте едно правило. Най-важното от всички. Парите са мярка за онова, което върши човек — за пътя, който е построил, за картината, която е нарисувал, за часовете, които е отработил.
— Това са пари — безразлично каза блондинката. — Друго не се изисква.
Тя пак се наведе, вдигна цялата купчина банкноти и се зае да ги подрежда на бюрото.
Знаех, че няма смисъл да я убеждавам. Тя не беше цинична. Нито пък непочтена. Просто се сблъсквах с пълно неразбиране — сляпото петно на пришълците. За тях парите бяха вещ, а не символ. И никога нямаше да ги приемат за нещо друго.
Жената подреди парите на равни купчинки. Наведе се да вдигне няколко банкноти, които бе изтървала, докато загребваше останалите. Сложи ги на място.
Банкнотата в ръката ми беше от двайсет долара. На бюрото също лежаха предимно двайсетачки, макар че тук-там се мяркаха по десет и петдесет долара.
Блондинката събра купчинките една върху друга и ми ги подаде.
— Ваши са — каза тя.
— Но аз още не съм…
— Независимо дали ще работите за нас или не, парите са ваши. А вие ще си помислите за онова, което ви казах.
— Ще си помисля — потвърдих аз.
Станах и взех парите. Натъпках ги по джобовете си. Едва намерих достатъчно място.
— Един ден всичко това ще се превърне в куп безполезни хартийки — казах аз и се потупах по джобовете. — Нищо няма да може да се купи с тях.
— Когато дойде този ден — заяви жената, — ще измислим нещо друго. Вие ще разполагате с всичко, което пожелаете.
Замислих се, но не ми идваше нищо на ум, освен че сега имам с какво да си платя за таксито. Извън тази мисъл в главата ми цареше глуха пустота. Чудовищното безумие на целия разговор ме бе зашеметило, оставяйки само чувство на пълно объркване… и факта, че мога да платя на шофьора.
Разбирах, че трябва да се измъкна оттук. Трябваше да напусна тази къща преди върху плещите ми да се стовари непоносим потоп от погнуса и ярост. Трябваше да си тръгна докато бях още вцепенен и можех да го сторя с последните си остатъци от човешко достойнство. Да потърся нейде място и време за размисъл. А дотогава трябваше да се преструвам, че играя по тяхната свирка.
— Благодаря, мис — казах аз. — Не знам името ви…
— Нямам име — отвърна тя. — Не се налагаше да имам. Само такива като Атууд трябваше да използват имена.
— Е, благодаря — повторих аз. — Ще обмисля предложението ви.
Тя ми обърна гръб и излезе във фоайето. Камериерката не се виждаше никъде. През една от отворените врати забелязах, че холът сияе от чистота и е обзаведен с нови мебели. Дали са мебели, запитах се аз, или топки за боулинг, преобразени в мебели?
Отидох до закачалката да си взема шлифера и шапката.
Блондинката отвори входната врата.
— Много мило, че дойдохте — каза тя. — Беше много любезно от ваша страна. Вярвам, че пак ще се видим.
Излязох на площадката и видях, че таксито е изчезнало. На негово място стоеше дълъг бял Кадилак.
— Тук имаше такси — казах аз. — Сигурно шофьорът се е оттеглил към пътя.
— Ние му платихме и го отпратихме — каза блондинката. — Вече не ви трябва такси.
Сетне тя видя смайването ми и добави:
— Колата е ваша. Щом ще трябва да работите за нас…
— С вградена бомба, нали? — подхвърлих аз.
Жената въздъхна.
— Как да ви обясня? Нека го кажем грубо и ясно. Докато имаме полза от вас, не може да ви се случи нищо лошо. Направете ни тая дребна услуга и няма от какво да се боите. Ще бъдете осигурен до края на живота си.
— А Джой Кейн? — запитах аз.
— Както решите. Може и Джой Кейн. — Блондинката ме прониза с леден поглед. — Но опитате ли да ни спрете, опитате ли да ни попречите…
Тя издаде зловещия звук на нож, прерязващ човешко гърло.
Слязох по стъпалата и тръгнах към Кадилака.
31.
На връщане към града спрях в един от крайните квартали да си купя вестник от близкото магазинче. Исках да разбера дали Гевин е успял да пусне някаква информация за изчезналите банкови фондове.
Сега можех да му обясня, защото знаех как точно е станало. Но и той нямаше да ме изслуша. Можех да ида в редакцията, да седна на бюрото и да напиша най-сензационния репортаж в историята на човечеството. Но само щях да си прахосам времето. Никой нямаше да го отпечата. А дори и да го отпечатаха, никой нямаше да повярва. Или почти никой. Освен шепа смахнати, каквито се намират винаги. Но те не влизаха в сметката.
Преди да изляза от колата, порових из претъпкания си джоб и измъкнах банкнота от десет долара. Потърсих петачка, но не открих. Нямаше и банкноти по един долар.
Докато тършувах, неволно се запитах с колко ли пари разполагам. Не че имаше кой знае какво значение. Просто бях любопитен.
Защото само след броени седмици, може би даже дни, парите щяха да почнат да губят стойността си. А скоро след това щяха да се обезценят напълно. Щяха да се превърнат в безполезни хартийки. Те не ставаха нито за ядене, нито за облекло или за защита от вятър и дъжд. Защото открай време не бяха нищо друго освен инструмент, чрез който Човекът крепеше своята странна система на обществени отношения. Всъщност в тях нямаше повече смисъл, отколкото в няколко резки по приклада на пушката или в чертичките, надраскани с тебешир на стената. Не бяха нищо друго освен усложнено средство за пресмятане.
Влязох в магазинчето, взех един вестник от камарата до щанда за цигари и от първата страница блажено ми се ухили снимката на Песа.
Нямаше грешка. Бих го познал където и да е. Седеше на тротоара и направо преливаше от дружелюбна радост, а зад гърба му се извисяваше Белия дом.
Но истински ме довърши заглавието под снимката:
