повярва. След няколко седмици тормоз беше омекнал и охотно щеше да приеме всяко обяснение. А Бог ми е свидетел, че отчаяно копнеех някой да ми повярва — и двамата да се прегърнем, просълзени от страх и отчаяние.
Но не му казах, защото беше безсмислено. Поне засега щеше да бъде по-щастлив, ако не знаеше. Все още можеше да се надява и да приписва бедата на някакъв икономически крах — чудовищен, неразбираем, но все пак разположен в рамката на на познатите явления, с които Човекът рано или късно се справя.
Ала другото — истинското — обяснение щеше да го остави без капчица надежда пред лицето на неизвестното. И щеше да го тласне направо към паниката.
Ако можех да обясня на един милион души, тогава всичко щеше да бъде наред, защото сред този милион неколцина щяха да възприемат положението достатъчно хладнокръвно и обективно, за да поемат водачеството. Но да споделям с шепа хора в един отделен град беше съвършено безполезно.
— Няма смисъл — каза Куин. — В цялата работа няма никакъв смисъл. Нощем не спя, мъча се да го проумея и нищо не ми идва на ум. Но всъщност не затова излязох. Искаме да ви поканим на вечеря. Със съпругата, разбира се. Е, няма да е кой знае какво — печено месо и нещичко за пиене. Важното е да си поговорим…
— Мистър Куин — казах аз, — Джой не ми е съпруга. Просто така стана, че се събрахме.
— О, извинявайте. Предполагах, че сте женени. Не че има някаква разлика. Дано да не съм ви обидил.
— Съвсем не.
— Значи ще вечеряте с нас?
— Някой друг път — казах аз. — Сега ще имам доста работа. Но ви благодаря от сърце.
Той ме изгледа втренчено.
— Грейвс, вие криете нещо от мен. Снощи се изтървахте. Казахте, че навсякъде е едно и също, че няма къде да бягаме. Откъде знаете?
— Журналист съм. Събирам материал за статия.
— И знаете нещо.
— Съвсем малко.
Той чакаше да чуе още нещо, но аз мълчах. Куин се изчерви и ми обърна гръб.
— Довиждане — подхвърли той през рамо и влезе в бунгалото.
Не му се сърдех. Само ми беше гнусно на душата.
Влязох в нашето бунгало, но Джой още не се бе върнала от редакцията. Сигурно Гевин я беше затрупал със задачи.
Измъкнах банкнотите от джобовете си и ги натъпках под дюшека. Като скривалище беше банално, но никой не знаеше за него, тъй че не се тревожех. Нали все някъде трябваше да прибера парите. Не можех просто да ги зарежа на масата, където всеки щеше да ги види.
Взех пушката и я отнесох в колата.
После се заех с нещо, за което мислех още откакто бях напуснал имението Белмонт.
Прегледах колата. Част по част. Вдигнах капака и проверих двигателя. Пролазих отдолу и огледах навсякъде. Не пропуснах нито едно местенце.
Когато привърших, вече не се съмнявах.
Колата беше точно това, което изглеждаше. Скъп, но иначе съвсем нормален автомобил. Нямаше нищо променено. Нищо в повече и нищо в по-малко. Не открих бомба или някакъв изкуствен дефект. Бях готов да се закълна, че не е творение на куп черни топки, слепени във формата на кола. Изглеждаше напълно почтена машина от хром и стомана.
Изправих се до нея, потупах ламарината и се запитах какво да правя сега.
Може би най-важното беше да се обадя пак на сенатора Роджър Хил. Нали бе заръчал да му позвъня като изтрезнея. Обади ми се утре, ако още държиш да разговаряме — така бе казал.
Бях трезвен и все още държах да разговаряме.
Знаех какво ще ми отговори, но все пак трябваше да опитам.
Потеглих към ресторантчето да се обадя на сенатора.
32.
— Паркър — каза сенаторът, — добре, че се обади.
— Може би този път ще ме изслушаш? — запитах аз.
— Разбира се — изрече той с онзи негов типичен мазен глас, — стига да не ме баламосваш пак за разни нашествия от космоса.
— Но сенаторе…
— Откровено ще ти призная — продължаваше той, — че назрява адски скандал… слушай, нали ти е ясно, че не искам да ме цитираш?
— Досещах се — рекох аз. — Колкото пъти си ми казал нещо интересно, все не е било за публикуван.
— Добре де, да си дойдем на думата. Адски скандал ще стане в понеделник сутрин, когато се открие борсата. Не знаем какво става, но в банките няма пари. Забележи, работата не опира само до една банка, а кажи-речи до всичките, мътните да ги вземат. Нито една не може да си оправи сметките. В момента всички банки мобилизират целия си персонал на извънредна работа, та дано да открият къде са изчезнали огромни суми в брой. Но това не е най-лошото.
— А кое?
— Парите — каза сенаторът. — От самото начало бяха много. Прекалено много. Ако вземеш банковите авоари от петък сутрин и ги събереш, ще се получи повече, отколкото би трябвало да има. Казвам ти, Паркър, толкова пари няма в целите Съединени щати.
— И сега наистина ги няма.
— Да — призна сенаторът, — наистина ги няма. Доколкото можем да преценим, количеството пари се е върнало горе-долу към нормалното равнище.
Изчаках го да продължи и в настаналата тишина чух как сенаторът въздъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.
— И още нещо — каза той. — Носят се слухове. Разни слухове. На всеки час изниква нещо ново. А няма как да ги проверим.
— Какви слухове.
Той се поколеба, после напомни:
— Разбрахме се да не ме цитираш.
— Дадено.
— Плъзнал е слух, че някой, не се знае точно кой, грабнал контрола над „Юнайтед стейтс стийл“ и куп други корпорации.
— Един и същ човек?
— Боже мой, Паркър, откъде да знам? Даже нямам представа дали е вярно или не. Тъкмо почвам да вярвам на един слух, и само след минута чувам точно обратното.
Той помълча и сетне запита:
— Паркър, какво знаеш за тази история?
Можех да му разкажа, но разбирах, че това ще е най-голямата глупост от моя страна. Той просто щеше да се вкисне, да ме наругае и да тръсне слушалката.
— Ще ти дам съвет какво да направиш — казах аз. — Какво си длъжен да направиш.
— Дано да е нещо разумно.
— Издайте нов закон.
— Ако издавахме закони за щяло и нещяло…
— Закон, забраняващ частната собственост — прекъснах го аз. — Каквато и да било частна собственост. Направете така, че никой да не притежава нито педя земя, нито една фабрика или къща, нито грам руда…
— Ти да не си полудял! — изрева сенаторът. — Такъв закон не можем да издадем. Това е просто
