немислимо.
— И докато работите по закона, измислете с какво да замените парите.
Отсреща долетя нечленоразделен звук. Напомняше изригване на гейзер.
— Защото — добавих аз — при сегашното положение пришълците изкупуват Земята. Ако ги оставите, ще завладеят целия свят.
Сенаторът си възвърна дар-слово.
— Паркър — кресна той, — ти си се побъркал. Цял живот слушам идиотски приказки, но чак такива не бях чувал.
— Ако не вярваш на мен, иди да питаш Песа.
— Откъде го измисли тоя пес? Какъв пес?
— Онзи пред Белия дом. Дето чака да му разрешат среща с президента.
— Паркър — отсече той, — не ме търси повече. И без тебе ми е пламнала главата. Не знам какво си замислил. Но не ме търси повече. Ако това е шега…
— Не е шега — казах аз.
— Сбогом, Паркър.
— Сбогом, сенаторе.
Оставих слушалката, облегнах се на стената на кабината и се помъчих да размисля.
Знаех, че положението е отчаяно. От самото начало сенаторът беше единствената ми надежда. От всичките ми познати във висшата администрация само той имаше въображение, но явно не чак дотам, че да ме изслуша.
Бях сторил всичко възможно и в крайна сметка резултатът се оказваше нулев. Може би щях да успея, ако бях постъпил другояче, ако бях приел друг подход. Но с подобни аргументи човек може да оправдае всяко действие. Просто нямаше как да разбера. Стореното си беше сторено и не можех да знам дали е било най-доброто.
Вече нищо не можеше да спре плана на пришълците. А събитията очевидно се развиваха далеч по- стремително, отколкото бях очаквал. В понеделник предстоеше паника на Уол стрийт и с нея щеше да започне разпадането на икономическата система. Първите пукнатини щяха да се появят на борсите и бързо щяха да плъзнат по всичко останало. За седмица хаосът щеше да обземе целия свят.
И най-вероятно пришълците отлично знаят какво съм направил, помислих аз, усещайки как по гърба ми пробягват студени тръпки. Би било глупаво да си въобразявам, че не са овладели информационните средства. Сега знаеха, че съм позвънил на сенатора, докато се преструвах, че обсъждам тяхното предложение.
Не бях мислил за това. Прекалено много тревоги имах. Но дори и да бях се сетил, навярно все пак щях да се обадя.
Може пък да не беше чак толкова важно за тях. Може би смятаха за логично да се полутам насам- натам, преди да захапя въдицата. В такъв случай за тях разговорът щеше да е ново доказателство, че не мога да постигна нищо — и те биха сметнали, че това ще ме убеди в пълната безсмисленост на съпротивата, следователно ще ме тласне веднъж завинаги в техния лагер.
Имах ли други възможности за действие? Други пътища? Можеше ли изобщо да стори нещо един самотен човек срещу заплахата?
Можех да съобщя на президента, или поне да се опитам. Но не се самозалъгвах. Отлично знаех колко нищожен е шансът да разговарям с него. Особено в такъв момент, когато върху гърба му бе паднал най- тежкият товар в цялата история на страната.
Поговорете с Песа, бих казал аз, ако можех да се свържа с него. Поговорете с Песа, който чака пред Белия дом.
Безсмислено. Нямаше начин да стане.
Бях победен, безсилен. От самото начало нямах шанс за успех. Никой нямаше шанс.
Изрових от джоба си монета и я пуснах в отвора.
Набрах номера на редакцията и се свързах с Джой.
— Наред ли е всичко? — запита тя.
— Направо идеално. Кога се прибираш?
— Не знам — сърдито рече тя. — Тоя проклетник Гевин все ми намира нови задачи.
— Зарежи го.
— Знаеш, че не мога.
— Добре тогава. Къде искаш да вечеряме. Измисли някое скъпо заведение. Тъпкан съм с мангизи.
— Как тъй? Заплатата ти е у мен. Минах да я взема от касата.
— Джой, повярвай ми, мога да те затрупам с пари. Къде искаш да вечеряш?
— Не ми се излиза — каза тя. — Хайде да си сготвим нещо. Ресторантите са толкова претъпкани.
— Да взема бифтеци? Какво друго? Ей-сега хуквам по магазините.
Тя ми обясни какво друго да взема.
Хукнах по магазините.
33.
Върнах се при колата, натоварен с огромна книжна торба, в която бях натъпкал всичките покупки — точно според указанията на Джой.
Колата беше чак в края на паркинга пред супермаркета, претъпканата торба тежеше, а най-отдолу консервите с царевица и праскови вече постигаха значителни успехи в опитите си да пробият дъното.
Тътрех се с патешка походка през паркинга, като избягвах всяко излишно движение и стисках здраво с двете ръце, за да предпазя торбата от окончателно разпадане.
Добрах се до колата благополучно, но само на косъм от катастрофата. След серия акробатични упражнения успях да отворя вратата и тръснах торбата на седалката. Този път хартията не издържа и всички покупки се струпаха на безформена камара. Изтласках ги с две ръце на съседната седалка и се наместих зад волана.
Ако нямах толкова неприятности с торбата, навярно щях да видя бележката веднага, но погледът ми спря върху нея едва когато се приведох напред и посегнах да пъхна ключа в таблото.
Между таблото и предното стъкло беше закрепено листче хартия, сгънато на две като покривче. И върху него беше изписана с едри букви една-единствена дума: КОПЕЛЕ!
Застинах както се бях пресегнал напред, с очи впити в хартията и нейното лаконично послание.
Нямаше смисъл да се питам кой може да го е сложил тук. Въпросът беше излишен. Знаех отговора, сякаш бях видял как оставят бележката — някакъв псевдочовек, някакво сборище от черни топки в човешка форма ми известяваше, че знаят за разговора със сенатора, знаят, че ще ги измамя при първа възможност. Навярно не ми се сърдеха и не се тревожеха особено от случая — по-скоро бяха обидени или разочаровани. Просто искаха да съобщят, че съм разкрит и няма да ми се размине.
Завъртях ключа и двигателят заработи. Взех бележката, смачках я и метнах книжното топче през прозореца. Ако ме наблюдаваха, а предполагах, че е така, щяха да узнаят какво мисля за тях.
Детинщина? Да, разбира се. Просто не ми пукаше. Вече нищо не можеше да ме развълнува.
Три пресечки по-нататък за пръв път забелязах колата. Изглеждаше най-обикновена кола, черна и не особено скъпа.Сам не зная защо привлече вниманието ми. В нея нямаше нищо странно. С подобен модел и цвят човек се среща поне по сто пъти на ден.
Навярно отговорът бе, че щях да обърна внимание на всяка кола, която потегли след мен.
Отминах още две пресечки, а тя продължаваше да ме следва. Направих няколко завоя — колата не изоставаше.
Излишно бе да се питам кой ме следи, при това толкова неумело.
Отправих се към покрайнините. Колата упорито запазваше дистанция от петдесетина метра. Безгрижни са, помислих аз, дори не опитват да скрият факта, че ме следят. Може би точно това искаха — да знам, че съм под око и така да ме държат в напрежение.
Докато карах напред, аз се запитах дали има смисъл да бягам от преследвача. Не виждах причина да го сторя. Дори и да се откъснех, нещата нямаше да се променят. Какво щях да спечеля? Те бяха засекли
