напред-назад и подскачаха из въздуха.
И точно от тия плевели долиташе гнусната, убийствена, мъчителна до сълзи воня, оставена мимоходом от разтревожен скунс.
Повече не можех да издържа. Разкашлях се и ударих на бяг.
Докато тичах към колата, почти победоносно си помислих, че най-сетне съм открил пукнатина в привидно неуязвимата броня на черните топки.
34.
Песа бе казал, че те обичат парфюмите. И че след като завладеят Земята, ще я разменят за миризми. За това живееха; то бе техният единствен източник на удоволствие. Това ценяха над всякакви съкровища.
И тук, на Земята, върху един буренясал склон сред есенните хълмове, бяха открили мирис, който им допада. Защото нямаше друго обяснение за техните възторжени подскоци. Нещо повече, мирисът явно бе толкова привлекателен, че ги заставяше да забравят всичко останало.
Седнах в колата, измъкнах се на заден ход и подкарах към магистралата.
Очевидно черните топки не бяха открили на Земята други интересни парфюми, но от вонята на скунс направо полудяваха. И макар за мене това да бе чиста безсмислица, допусках, че от тяхна гледна точка е напълно естествено и логично.
Трябва да има някакъв начин, казах си аз, човечеството да извлече изгода от придобитото знание — някакъв начин да обърнем своя полза лудата им любов към скунсовете.
Спомних си вчерашната статия на Джой за скунсовата ферма. Само че в онзи случай ставаше дума за по-особени скунсове.
Мислите ми се въртяха в кръг и от цялата работа не излизаше нищо свястно. Колко тъпо би било, казах си аз, ако в крайна сметка излезе, че няма как да използваме тази единствена слабост на пришълците.
Защото доколкото можех да преценя, това бе нашият единствен шанс. Във всички други насоки черните топки ни бяха изпреварили безнадеждно.
Но даже да съществуваше начин да си послужим с тяхната слабост, лично аз не се сещах какъв е. Ако имаше и други, ако не бях самотен, можеше да измислим нещо. Ала целият кръг на съюзниците ми се изчерпваше с Джой.
Навлязох в покрайнините на града и май доста се бях разсеял, защото спрях на един светофар и унесен в размисли не забелязах кога е светнало зелено.
Разбрах чак когато край мен профуча кола и побеснелият шофьор подаде глава през страничното прозорче.
— Смотаняк! — изрева той. Добави и още няколко думички, сигурно доста по-неприятни, обаче не ги чух ясно. Колите отзад ядно надуваха клаксоните.
Потеглих.
Но вече знаех. Вече имаше изход. Е, ако не чак изход, то поне идея.
Разрових спомените си за събитията преди мотела и най-после се сетих — шофьорът на такси. Онзи, който разказваше с такъв ентусиазъм за лова на еноти.
Завих към двора на мотела, спрях пред бунгалото и поседях, опитвайки да подредя мислите си.
После излязох от колата и се отправих към ресторанта. Открих в указателя името Лари Хигинс и набрах номера.
Отговори ми женски глас. Помолих да се обади Лари и изчаках да го повикат.
— Хигинс слуша.
— Може би ме помните — казах аз, — а може и да сте забравил. Аз съм човекът, когото откарахте снощи до „Уелингтън армс“. Разказвахте ми за лова на еноти.
— Мистър, аз само за това разправям, стига да има кой да ме слуша. Много съм запален, нали разбирате.
— До, но вие не само разправяхте. Поговорихме си. Казах ви, че ходя на лов за патици и фазани, а вие ме поканихте някой път да идем за еноти. И още…
— Да бе! — възкликна той. — Сега се сетих. Помня ви, разбира се. Качихте се пред един бар. Обаче тая вечер няма да ходя на лов. На смяна съм. Имате късмет, че ме открихте. Тъкмо се канех да тръгвам.
— Но аз не…
— Някой друг път. Утре е неделя. Какво ще речете за утре вечер? Или във вторник. Вторник ми е почивен ден. Да ви кажа, мистър, най-приятно е…
— Не се обаждам за лова.
— Не искате да ходите за еноти? Мене слушайте, опитате ли веднъж…
— Дадено, някоя вечер ще излезем — казах аз. — В най-близко време. Ще ви позвъня да се уговорим.
— Значи разбрахме се. Ще чакам да позвъните.
Трябваше да побързам, защото човекът всеки момент щеше да затвори телефона.
— Има още нещо. Разказахте ми за някакъв старец, който умеел да общува със скунсове.
— Да бе, страшна скица е старчето. Да ви кажа правичката…
— Ще ми обясните ли как да го намеря?
— Да го намерите ли?
— Да. Как да стигна до него?
— Значи искате да го видите, а?
— Точно така, искам да го видя. Искам да поговоря с него.
— За какво ще говорите?
— Ами…
— Вижте какво. Аз май не трябваше да ви разправям. Старецът е свестен човек и не искам да му досаждат. Хората много обичат да си правят майтап с такива като него.
— Нали казахте, че той се мъчи да напише книга? — настоях аз.
— Да, така казах.
— И че не е стигнал доникъде. Сам го казахте. Разправяхте, че било много жалко, обаче нищо нямало да излезе. Е, аз пък съм писател и си рекох, че с малко помощ от моя страна…
— Вие какво, ще му помагате ли?
— Няма да е безкористно — казах аз.
— Той няма с какво да ви плати.
— И не е необходимо. Ако има книга за писане, аз ще я напиша вместо него. После ще си поделим печалбата.
Хигинс помълча, явно обмисляше предложението.
— Е, звучи ми съвсем приемливо. Както е подхванал, няма да изкара и пукната пара от оная книга. Ясна работа, трябва му помощ.
— Добре, как да го открия?
— Мога да ви откарам някоя вечер.
— Ако е възможно, бих предпочел да го видя още сега. Утре напускам града.
— Ясно. Добре де, виждате ми се свестен човек. Имате ли нещо за писане?
Казах, че имам.
— Името му е Чарли Мунц, но хората го наричат Чудака. Тръгвате по шосе 12 и после…
Трескаво записвах указанията му. Накрая благодарих.
— Позвънете ми някой път — каза шофьорът. — Ще се уговорим за лова.
Обещах да позвъня.
Пуснах нова монета и се обадих до редакцията. Джой още беше там.
— Напазарува ли, Паркър?
Казах й, че съм напазарувал, но пак трябва да тръгвам.
— Ще оставя продуктите вътре — добавих аз. — Помниш ли дали работеше хладилникът?
— Мисля, че да — каза тя. — Къде отиваш, Паркър? Говориш някак стреснато. Какво става?
