— Ще ида да поговоря с един човек за скунсове.
Тя се ядоса, защото помисли, че си правя майтап с вчерашната й статия.
— Нищо подобно — уверих я аз. — Говоря съвършено сериозно. Нагоре по речната долина живее един старец на име Мунц. Той сигурно е единственият човек в света, който дружи с диви скунсове.
— Шегуваш се.
— Не, не се шегувам. Един шофьор на име Лари Хигинс ми разказа за него.
— Паркър — каза тя, — ти си надушил нещо едро. Днес щеше да ходиш в имението Белмонт. Случило ли се е нещо?
— Нищо особено. Направиха ми предложение и казах, че ще си помисля.
— Какво предложение?
— Да им стана официален говорител. Мисля, че така може да се нарече.
— Ще приемеш ли?
— Не знам.
— Страх ме е — каза тя. — Страхувам се повече отколкото снощи. Исках да поговоря с Гевин и Доу. Но не събрах кураж. Какъв смисъл от приказки? Никой няма да ни повярва.
— Никой — потвърдих аз.
— Прибирам се. След малко. Не ме интересуват задачите на Гевин; просто ставам и си излизам. Ти нали няма да се бавиш много?
— Няма — обещах аз. — Ще оставя продуктите в бунгалото. Като си дойдеш, приготви нещо за вечеря.
Казахме си довиждане и аз тръгнах към колата.
Пренесох покупките в бунгалото. Прибрах в хладилника млякото, маслото и още някои продукти, а останалото струпах на масата. После извадих парите изпод дюшека и си натъпках джобовете.
След всичко това вече бях готов да се срещна със стария приятел на скунсовете.
35.
Както ме бе посъветвал Хигинс, спрях колата в началото на двора, малко встрани от портичката край хамбарите, за да не пречи, ако някой иска да мине. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче от неопределена селска порода дотърча с дружелюбно размахана опашка и заподскача наоколо в знак на приветствие.
Погалих го, казах му няколко ласкави думи и то тръгна подир мен, когато минах през портичката и пресякох двора. Но пред телената мрежа, която заграждаше нива с люцерна, заръчах на кучето да се връща обратно. Не исках да го водя в бараката на стареца. Кой знае как щяха да го посрещнат скунсовете.
Кучето не беше съгласно. Опита се да ми обясни колко ще е хубаво да предприемем една съвместна експедиция из люцерната. Но аз настоях, че трябва да се връща, подкрепих аргументите си с леко потупване отзад и то неохотно тръгна обратно към хамбарите, като се озърташе да види дали пък няма да се смиля.
Когато кучето изчезна, аз прекосих нивата по едва забележим коларски път, обрасъл с люцерна. Докато крачех, от тревата пред мен с възмутено бръмчене изскачаха окъснели есенни щурци.
Стигнах до края на нивата, отминах нова телена мрежа и продължих по коловозите през широко пасище, обрасло с дървета. Слънцето клонеше към хоризонта, сенките се сгъстяваха и в малката долина отсреща катеричките си устройваха веселба сред есенната шума.
Пътят се спускаше по склона на хълма, прекосяваше долината и от другата страна, под една грамадна надвиснала скала, открих бараката на човека, когото търсех.
Старецът седеше на стар, паянтов люлеещ се стол, който при всяко помръдване скърцаше жално, сякаш беше готов да се разпадне. Около него се простираше малко дворче, покрито с калдаръм от плоски речни камъни — навярно стопанинът ги бе донесъл от пресъхналото корито, лъкатушещо в подножието на хълма. На облегалката беше метната вехта овча кожа и провисналите й крака се полюшваха в такт с движението на стола.
— Добър вечер, чужденецо — каза старецът дружелюбно и безгрижно, сякаш всеки ден го посещаваха непознати хора.
Разбрах, че всъщност не съм го изненадал — навярно бе видял как слизам надолу по черния път и прекосявам долината. От това място бе имал възможността да ме наблюдава спокойно и незабелязано, а аз изобщо не бях усетил, защото не знаех къде да го открия.
Едва сега ми направи впечатление колко добре се слива бараката с гънките на хълма и надвисналата канара. Тя сякаш бе част от гористия пейзаж, също като дърветата, пасищата и скалите. Беше ниска, не много голяма и в течение на годините яките дървени стени бяха придобили неопределен сивокафеникав цвят. На грубо скована масичка край вратата имаше тенекиен леген и кофа с вода, от която стърчеше дръжката на черпак. Малко по-настрани видях куп цепеници и дръвник със забита в него двуостра секира.
— Вие ли сте Чарли Мунц? — запитах аз.
— Самият той — потвърди старецът. — Как ме открихте?
— Лари Хигинс ми каза.
Той бавно кимна.
— Хигинс е добър човек. Щом Лари Хигинс ви е казал, значи сте добре дошъл.
Личеше, че някога е бил едър мъж, но годините го бяха съсухрили. Ризата провисваше от широките му плещи, а омачканите панталони се вееха свободно около изтънелите старчески нозе. Беше гологлав, но стоманеносивата коса прихлупваше темето му като каска. Имаше къса, рошава брада, макар че се чудех дали наистина си пуска брада или просто не се е бръснал от няколко седмици.
Представих се, после обясних, че се интересувам от скунсове и знам за книгата.
— В такъв случай сигурно ще седнете да си побъбрим — каза той.
— Ако нямате нищо против.
Старецът стана и се запъти към бараката.
— Седнете — подхвърли той. — Щом ще си бъбрим, няма смисъл да стоите прав.
Огледах се малко объркано, защото не виждах къде да седна.
— На стола — рече старецът. — Тъкмо съм го затоплил. Аз ще домъкна някое пънче. Добре ще ми се отрази, цял следобед съм мързелувал.
Той изчезна в бараката, а аз седнах на стола. Малко се смущавах, но ако бях отказал, сигурно щях да го обидя.
Столът се оказа удобен. От това място виждах цялата долина и гледката беше прекрасна. Опадалите листа покриваха земята с пъстър килим и тук-там дърветата още се вкопчваха в парцаливата си есенна премяна. Пъргава катеричка изтича по един паднал дънер, спря и се загледа към мен. Опашката й потрепваше, но личеше, че не се бои.
Мястото беше красиво и спокойно, изпълнено с безметежност, каквато не бях изпитвал от години. Не се учудвах, че старецът е седял тук безгрижно през целия златен следобед. Гледката беше истинска наслада за очите. Усещах как се сливам с тишината, как ме изпълва покой и дори не се стреснах, когато иззад ъгъла на бараката деловито дотича скунс.
Скунсът замръзна с изящно повдигната лапка и се втренчи в мен, но след миг продължи през двора с бавна, невъзмутима походка. Навярно не беше от най-едрите, но ми се стори грамаден като канара и аз се вцепених на стола; не смеех да помръдна.
Старецът излезе от бараката с бутилка в ръката. Видя скунса и избухна в дрезгав смях.
— Бас държа, че ви стресна!
— Само в първия момент — рекох аз. — Но мисля, че няма нищо против мен, стига да кротувам.
— Това е Феба — обясни старецът. — Жива беля. Където и да отидеш, все ти се пречка из краката.
Той измъкна едно пънче от камарата и го изправи. После седна с пъшкане, отпуши бутилката и ми я подаде.
— От приказките се ожаднява — заяви той, — а пък вече сума ти време не е наминавал човек да го почерпя. Надявам се, че не сте въздържател, мистър Грейвс.
