ме само едно — тя сигурно щеше да ме чуе, обаче едва ли имаше с какво да ми отговори. В такъв едностранен разговор моите думи щяха да звучат като малодушна молба, а високомерното мълчание на колата нямаше да ми донесе нищо освен унижение. Не, въпреки безнадеждната ситуация не исках да моля и да се унижавам.
Съжалявах, разбира се, но не за себе си. По-скоро съжалявах, че планът ми няма да успее, че вече нищо не може да се направи и заедно с моята гибел безвъзвратно ще отлети единственият нищожен шанс да проваля играта на пришълците.
Срещахме други автомобили и аз крещях с надеждата да привлека нечие внимание, но техните прозорци бяха затворени, моите също и никой не чуваше виковете.
След няколко километра колата намали скоростта и зави по друг път. Опитах да разбера къде се намираме, но не успях — теренът ми се стори съвършено непознат. Тесният път лъкатушеше из гъсти гори и тук-там заобикаляше високи скални зъбери, издадени от гънките на хълмовете.
Оглеждайки околностите, аз не толкова разпознах, колкото се досетих за посоката. От този момент почнах да наблюдавам по-внимателно и постепенно се убедих, че догадката ми е правилна. Отивахме към имението Белмонт — отново там, където бе започнало всичко. Там, където щяха да ме чакат мрачни и яростни врагове… ако ония твари изобщо можеха да бъдат мрачни и яростни.
И всичко щеше да свърши — просто и ясно. Прелистена страница. Освен ако някъде някой друг продължаваше да се бори — съвсем сам, разбира се, защото никой не би му повярвал. Нищо чудно да има такъв човек, казах си аз. И след моята гибел можеше друг да успее.
В дъното на душата си знаех колко нищожен е шансът за подобно чудо, ала това бе единствената ми надежда и с цялата сила на въображението аз се вкопчих в нея, удържах мечтата и опитах да я превърна в действителност.
Отпред изникна остър завой, колата навлезе в него с прекалено широка дъга и сред мрака изплува плътна стена от дървета. Носехме се право към тях, сетне колелата напуснаха пътя. Автомобилът се килна настрани, подскочи и полетя по склона.
А после колата изчезна изведнъж и аз се озовах в мрак и пустота — бях сам и летях към дърветата.
Остана ми време само колкото да надам един последен вик на ужас, преди да се стоваря върху дънера, който сякаш изникна ненадейно в нощта.
37.
Замръзвах. Над гърба ми вееше леден вятър и наоколо беше тъмно — толкова тъмно, че не виждах нищо. Лежах върху нещо студено и влажно, цялото тяло ме болеше и нейде от мрака долиташе странен звук — жален, протяжен вой.
Опитах да се размърдам, но всяко движение ми причиняваше болка, затова прекратих опитите и останах да лежа сред влага и мрак. Не се питах кой съм и какво търся тук, защото не ме интересуваше. Бях прекалено измъчен, за да се вълнувам от подобни дреболии.
Полежах така. Постепенно мракът ме погълна, пропъждайки влагата и жалния вой. Когато след време се свестих, наоколо продължаваше да е нощ и студът се засилваше.
Пак се размърдах и болката пак ме проряза, но успях да протегна напред ръка с разперени пръсти — търсех, опипвах, хващах. Пръстите ми се вкопчиха в нещо познато, нещо меко, влажно и пружиниращо под натиска.
Мъх и есенна шума, помислих аз. Бях посегнал през мрака и бях стиснал шепа мъх и есенна шума.
Полежах неподвижно, изчаквайки да осъзная къде се намирам — вече разбирах, че съм нейде в гората. Странният звук беше воят на вятъра из клоните, влажното нещо под мен беше горски мъх, а въздухът носеше аромата на есенна гора.
Ако не беше болката и студът, помислих аз, нямаше да е чак толкова зле. Мястото изглеждаше приятно. А болката идваше само когато се движех. Може би всичко щеше да се оправи, ако успеех отново да потъна в пустотата.
Опитах, но пустотата не идваше и малко по малко взех да си спомням как колата изхвръкна от острия завой, после изчезна и ме остави да летя сам в нощта.
Жив съм, помислих аз с изумление. Стори ми се невероятно, защото си спомнях как от мрака изникна огромен дънер и се стовари върху мен.
Разтворих пръсти и изтръсках от шепата си мъха и листата. После се подпрях на ръце. Размърдах крака и ги придърпах под себе си. Ръцете и краката работеха, значи нямах нищо счупено, но болката се бе свила на топка в корема ми и от време на време се стрелваше през гърдите.
Все пак се провалиха, помислих аз, провалиха се всички — Атууд, топките за боулинг, безименните другопланетни твари. Още бях жив, намирах се на свобода и ако успеех да стигна до телефон, може би имах време да осъществя плана си.
Помъчих се да стана, но не ми достигнаха сили. С отчаяно усилие на краката се надигнах и постоях за миг, усещайки как ме залива вълна от непоносима болка. После не издържах, коленете ми се подкосиха и аз се свлякох долу, притиснал корема си с две ръце, за да удържа новия взрив на страдание.
Дълго седях неподвижно и болката взе да утихва. Превърна се в мъчителна буца олово, заседнала някъде под ребрата.
Изглеждаше, че съм на стръмен склон и пътят трябваше да е нейде над мене. Знаех, че трябва да се добера дотам — ако успеех, имаше надежда някой да мине и да ме забележи. Нямах представа какво разстояние ме дели от пътя — колко съм летял докато срещна дървото и колко по-долу може да съм се изтъркалял след падането.
Трябваше да се добера догоре и щом не можех да вървя, значи щях да се влача по корем. Не виждах пътя; нищо не виждах. Наоколо царуваше непрогледна нощ. Нямаше звезди. Нямаше нито искрица светлина.
Надигнах се на четири крака и запълзях по нагорнището. Не стигнах далече. Бях останал без сили. Болката вече не беше толкова остра както преди, но се чувствах изцеден и замаян.
Напредвах бавно и мъчително. Блъснах се в някакво дърво и трябваше да заобиколя. После на пътя ми изскочи нещо бодливо, може би къпинов храст и се наложи дълго да пълзя настрани, докато открия свободно пространство. По-нагоре срещнах прогнил рухнал дънер, успях някак да издрапам през него и продължих по склона.
Зачудих се колко ли е часът и опипах китката си да проверя дали часовникът ми е още на място. Там беше. В пръстите ми се впиха парченца счупено стъкло. Вдигнах часовника до ухото си и разбрах, че не работи. Все едно. И да работеше, нищо нямаше да видя в тъмното.
От далечината долетя тихо бучене. Не беше вой на вятъра сред клоните. Застинах неподвижно и напрегнах слух. Изведнъж звукът се засили и вече нямаше съмнение — някъде горе се движеше кола.
Подмамен от този звук, аз безумно размахах ръце и запълзях по склона, но повечето усилия отиваха нахалост. Скоростта ми почти не се промени.
Звукът се засилваше и наляво зърнах светло петно от фаровете на идващата кола. Светлината хлътна надолу, изчезна, после се появи още по-близо.
Закрещях — без думи, просто се мъчех да привлека вниманието — но изведнъж колата изскочи иззад завоя точно над мене и вероятно никой не ме чу, защото не намалиха скоростта. За миг светлината и връхлитащият силует изпълниха целия хоризонт над хълма, сетне изчезнаха и аз отново пълзях в самота по стръмното.
Прогоних от съзнанието всички мисли освен една: да стигна до пътя. Все някога трябваше да мине нова кола, или пък предишната щеше да се върне.
Мина известно време — стори ми се безкрайно дълго — и най-сетне се озовах горе.
Поседях край завоя докато събера сили, после предпазливо се изправих на крака. Болката продължаваше да ме прорязва, но като че ли не беше толкова лоша, колкото преди. Можех да стоя изправен — не много стабилно, обаче все пак се крепях.
Дълъг път съм изминал, помислих аз. Много дълъг път след онази вечер, когато открих капана пред вратата си. А всъщност като се поразмислих малко, не беше изтекло кой знае колко време — само около четиридесет часа.
