И през това време бях подхванал отчаяна шахматна партия срещу черната твар от капана. Тази нощ играта се смяташе за приключена, защото трябваше да съм мъртъв. Без съмнение пришълците искаха да ме убият и навярно в момента ме смятаха за загинал.
Само че не бях загинал. Сигурно имах едно-две спукани ребра и коремът ми си бе изпатил здравата от удара в дървото, но можех да стоя на крака и не се признавах за победен.
Скоро щеше да мине нова кола. Вярвах в късмета си — трябваше да мине.
Ненадейно ме връхлетя ужасна мисъл: ами ако следващата кола по пътя пак се окаже създадена от топки за боулинг?
Замислих се и реших, че не е особено вероятно. Те се превръщаха в предмети само с определена цел, а не ми се вярваше пак да им потрябва кола.
Защото за пътуване не им трябваха коли. Имаха си ония миши дупки. През тях можеха да достигнат от своя свят до всяка точка на земното кълбо, а по всяка вероятност същото се отнасяше и до пътуванията из нашия свят. Представих си без особено усилие на въображението как техните тунели прорязват в някакво друго измерение пространството, заемано от Земята. Макар да разбирах, че думата „тунели“ едва ли е особено подходяща.
Опитах да направя една-две крачки и открих, че мога да вървя. Може би вместо да чакам кола, трябваше да тръгна по пътя към магистралата. Там със сигурност щях да намеря помощ. Иначе не се знаеше дали и до сутринта ще дочакам някой да мине по този затънтен път.
Закуцуках напред и не беше чак толкова зле, само дето на всяка крачка остра болка прорязваше гърдите ми.
Докато вървях, нощта леко просветля, сякаш плътната облачност в небето бе взела да се разкъсва.
На всеки няколко крачки спирах да си почина. При една от почивките се озърнах назад и разбрах откъде идва светлината. Далече в гората бе лумнал пожар. Видях как към небето внезапно изригна огнен стълб и сред пурпурното зарево се мярна черният скелет на покрив.
Разбрах какво е това — гореше имението Белмонт.
Стоях, гледах и се молех на Бога поне част от пришълците да изгорят. Но знаех, че напразно се надявам — черните топки спокойно се бяха оттеглили по тунелите към своя свят. Представих си как гонени от пламъка бягат към дупките — фалшиви хора, фалшиви мебели и всевъзможни предмети се разпадат на черни топки и изчезват в тунелите.
Много приятно, разбира се, но съвършено безполезно, защото имението Белмонт бе само един от техните лагери. Имаше други лагери по целия свят — места, откъдето тръгват тунели към незнайната планета на пришълците. И навярно благодарение на тяхната наука загадъчните тунели сближаваха двата свята толкова много, че разстоянието да се прекоси само за секунда.
Две светещи точки излетяха иззад завоя и се насочиха право към мен. Закрещях и размахах ръце, после тромаво отскочих и колата профуча по пътя. Изведнъж червените светлинки на стоповете прорязаха мрака. Раздаде се скърцане на спирачки. Колата даде заден ход и бързо се изравни с мен.
Отвътре се подаде нечия глава и мъжки глас изрече учудено:
— Ама че дяволия! Мислехме ви за мъртъв!
Разплаканата Джой дотича от другата страна и Хигинс отново се обади:
— Поговорете с нея. Успокойте я, за Бога. Тя съвсем е превъртяла. Взе, че подпали оная къща.
Джой връхлетя върху мен. Посегна, сграбчи ме за ръцете и впи пръсти дълбоко, сякаш искаше да се увери, че наистина съм от плът и кръв.
— Един от тях се обади — изхлипа тя — и каза, че си мъртъв. Каза, че никой не може да ги разиграва безнаказано. Че ти си опитал да мамиш и затова са те очистили. Каза още, че ако имам някакви планове, в мой интерес ще е да ги зарежа. Каза…
— Какви ги дрънка тая, мистър? — унило запита Хигинс. — Бога ми, тя е съвсем откачена. От всичките й приказки нищо не схванах. Обади ми се по телефона да пита за Чудака и през цялото време ревеше та се късаше, ама личеше, че е побесняла от яд. Нищо че плачеше…
— Ранен ли си? — запита Джой.
— Само понатъртен. Може да имам едно-две пукнати ребра. Но нямаме време…
— Принуди ме да я откарам при Чудака — мърмореше Хигинс — и му рече, че вие сте загинал, обаче той трябва да продължи с онова, което сте искали да стори. Тогава той натовари цяло гъмжило скунсове…
— Какво? — смаяно изревах аз.
— Натовари ония скунсове и потегли към града.
— Не биваше ли? — запита Джой. — Нали ми беше разказал за стареца със скунсовете, дето познавал шофьор на име Лари Хигинс и аз помислих…
— Всичко е наред — успокоих я аз. — Правилно си постъпила. По-правилно не можеше и да бъде.
Протегнах ръце и я придърпах към себе си. Болката в гърдите пак се обади, обаче не ми пукаше.
— Пуснете радиото — подхвърлих на Хигинс.
— Ама ние трябва час по-скоро да се пръждосваме, мистър. Тя подпали къщата. Казвам ви, нямах представа…
— Радиото! — креснах аз.
Той промърмори нещо, отдръпна глава навътре и пипнешком потърси копчето.
Чаках нетърпеливо и след малко от радиото долетя развълнуван глас:
— …Те са хиляди, милиони! Никой не знае какво представляват и откъде идват…
Отвсякъде, помислих аз. Не само от този град или тази страна, а от целия свят и това е само началото, защото новината ще се разпространява с всяка изминала минута.
През вчерашния следобед на хълма не бе имало начин за осигуряване на бърза връзка и разпространение на радостната вест. Защото тогава чудовището в човешки облик и малката топчица, която се спотайваше в джоба ми като шепа банкноти, бяха далече от тунелите, далече от тяхната информационна система.
Но сега добрата новина летеше към всички пришълци на Земята, а може би и към другите, пръснати по далечни планети. И това бе само началото. Не след дълго тук щеше да се струпа цяла планина черни топки, жадуващи да споделят екстаза от новооткрития аромат.
— Всичко започна от скунсовете — развълнувано продължаваше коментаторът. — Тази вечер някой е пуснал голям брой скунсове на най-оживеното кръстовище в градския център. Излишно е да ви описвам какво представлява това място в момента, когато едни тълпи напускат киносалоните, а други се отправят към нощните заведения. Според полицейските сведения скунсовете са били пуснати от камионетката на някакъв стар чудак с бяла брада. Но преди служителите на реда да заловят нарушителя, наоколо започнаха да се появяват загадъчните пришълци. Все още никой не може да каже дали има някаква връзка между скунсовете и тия твари. Отначало бяха само няколко, но броят им непрекъснато се увеличава. Потоци от тях прииждат към кръстовището от всички страни. Това са черни кълба с формата и размерите на топки за боулинг. В момента те вече изпълват не само пресечката, но и всички околни улици… При излизането си от камионетката скунсовете бяха изтощени и стреснати, тъй че реагираха доста енергично на опитите да бъдат заловени. Това доведе до спешна евакуация на кръстовището. Всички присъстващи се оттеглиха с цялата бързина, на която бяха способни. Уличното движение бе блокирано в радиус от неколкостотин метра и навсякъде се виждаха само бягащи хора. Точно в този момент пристигнаха първите черни топки. Очевидци разказват, че те се премятали, подскачали високо във въздуха и преследвали скунсовете. Това довело до нова реакция на зверчетата. По това време атмосферата в околностите на кръстовището вече бе малко трудна за дишане. Шофьорите масово изоставяха колите и бягаха от задръстените улици. А черните топки продължаваха да прииждат… Те вече не се премятат, защото няма свободно място. Затрупали са кръстовището с огромна, тръпнеща, гъмжаща маса, която прелива по околните улици и обгражда изоставените автомобили. Екипът ни се намира на покрива на сградата „Маккандълс“ и гледката оттук е поразителна, ужасяваща. Повтарям, никой не знае какво представляват тия твари, откъде и защо са дошли…
— Това е бил Чудака — безсилно избъбри Хигинс. — Той е пуснал скунсовете. И както чувам, май е успял да се измъкне.
Джой ме погледна.
