— Това ли искаше? Тая суматоха?
Кимнах.
— Сега вече знаят. Всички знаят. И ще ни изслушат.
— Ама какво става? — провикна се Хигинс. — Няма ли кой да ми обясни? Пак ли е някаква радиопиеса като оная на Орсън Уелс…
— Качвай се в колата — заповяда ми Джой. — Трябва да те откараме при лекар.
— Слушайте, мистър — жално рече Хигинс. — Не знаех в какво се забърквам. Тя ме помоли да я придружа. Зарязах таксито и тръгнах с нея. Разправяше, че трябвало незабавно да намерим Чудака. Било въпрос на живот и смърт.
— Спокойно, Лари — казах аз. — Наистина беше въпрос на живот и смърт. Никой няма да те упрекне.
— Ама тя подпали оная къща…
— Глупаво постъпих — призна Джой. — Просто ударих без да мисля. А всъщност беше съвсем излишно. Но исках да ги засегна някак и друго не ми идваше на ум. Когато позвъниха и казаха, че си мъртъв…
— Докарали сме ги до паника — казах аз. — Иначе в никакъв случай нямаше да ти позвънят. Сигурно са си мислили, че подготвяме някаква невъобразима акция. Затова искаха да ме убият; затова се опитаха да те изплашат.
— Полицията ви моли да не пътувате към центъра — крещеше гласът на коментатора. — Улиците са претъпкани с изоставени коли и идването ви само ще усложни положението. Останете си у дома, запазете спокойствие…
Те допуснаха грешка, помислих аз. Ако не бяха позвънили на Джой, вероятно всичко щеше да им се размине. Разбира се, аз бях останал жив, но за броени часове можеха да ме открият и да повторят атентата — този път чисто, без пропуски. Но те се поддадоха на паниката, допуснаха една-единствена грешка и загубиха играта.
По пътя тромаво тичаше масивна сянка. Дружелюбна, радостна сянка, която подскачаше весело на всяка крачка. Беше едра, рошава и от предния й край висеше дълъг, потрепващ език.
Сянката спря пред нас, седна на прашния път и възторжено размаха опашка.
— Приятелю, ти успя — заяви Песа. — Изкара ги от свърталищата им. Показа ги пред света. Накара ги да смъкнат маската. Сега хората знаят…
— Какво правиш тук? — възкликнах аз. — Нали беше във Вашингтон!
— Има безброй начини на пътуване — обясни Песа — и някои са по-бързи от вашите самолети. А телефоните ви не са най-добрият начин да откриеш приятеля.
Правилно, помислих аз. Нали до миналата сутрин Песа беше с нас, а след изгрев слънце изведнъж се озова във Вашингтон.
— Сега вече и аз откачих — безсилно изрече Хигинс. — Привиждат ми се говорещи кучета.
— Молим ви да запазите спокойствие — редеше като картечница човекът от радиото. — Не се поддавайте на паниката. Разбира се, никой не знае какво представляват тия твари, но трябва да има напълно логично обяснение. Полицията вече овладя положението и не бива…
— Тук някой май спомена думата „лекар“ — каза Песа. — Какво е това?
— Лекарят е човек, който поправя телата на другите — обясни Джой. — Паркър е ранен.
— А, значи това било — рече Песа. — И ние имаме нещо такова, но сигурно е съвсем различно. Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища.
— Грамадата продължава да расте — крещеше коментаторът. — Вече са се натрупали до прозорците на шестия етаж и заливат околните улици. Сега сякаш прииждат още по-бързо. Издигат се с всяка отминала минута…
— А сега — каза Песа — моята мисия е изпълнена и трябва да изразя сбогуване. Не допринесох кой знае колко, но беше приятно да ви посетя. Имате красива планета. Занапред трябва да си я пазите по- добре.
— Чакай малко — помолих аз. — Има толкова много неща…
Но вече говорех на пустотата, защото Песа бе изчезнал. Не потеглил нанякъде, а именно изчезнал.
— Гръм да ме удари — рече Хигинс. — Наистина ли беше тук, или го сънувах?
Всичко е наред, помислих аз. Песа бе дошъл да си свърши работата и сега отново бе отпътувал към своя дом — към далечната планета или към незнайното измерение, където бе неговото място. А знаех, че не би ни напуснал, ако все още имахме нужда от него.
Вече всичко беше наред. Хората знаеха за черните топки и щяха да ме изслушат — Стария, сенаторът, президентът и всички останали. Щяха да предприемат необходимите действия. Може би за начало щяха да обявят мораториум върху целия бизнес, докато отделят чисто човешките сделки от машинациите на пришълците. Защото всички операции на черните топки представляваха мошеничество, извършено с помощта на фалшиви пари. А дори и да не бяха мошеничество, това нямаше да им помогне. Човечеството вече знаеше или скоро щеше да узнае какво става и щеше да вземе мерки: с всички законни и незаконни средства хората щяха да сложат край на нашествието.
Посегнах, отворих задната врата и махнах с ръка на Джой.
— Да тръгваме — казах на Хигинс. — Работа ме чака. Трябва да пиша репортаж.
Представях си лицето на Стария, когато ме види да влизам в редакцията. Мислено вече репетирах дума по дума какво ще му кажа. А той щеше да стои кротко и да слуша, защото нямаше къде да се дява. Аз бях докопал сензацията и той трябваше да слуша.
— Редакцията ще почака — възрази Джой. — Първо трябва да намерим лекар.
— Лекар ли? Не ми трябва никакъв лекар.
Изрекох го и сам се смаях — не толкова от това, което бях казал (защото преди малко наистина се нуждаех от лекар), а от собственото си спокойствие, от небрежното приемане на нещо което бе станало неусетно — толкова неусетно, че малко по малко го бях осъзнал без удивление и изненада.
Защото вече не ми трябваше лекар. Бях съвършено здрав. Коленете ми не трепереха, болката в корема и гърдите ми бе изчезнала. За по-сигурно раздвижих ръце и наистина не усетих нищо. Дори да бе имало пукнати ребра, през изминалите минути те бяха успели да зараснат.
Просто невероятно — колко често еднакви резултати се постигат по най-различни пътища. Така бе казал Песа с онзи негов нелепо тържествен маниер.
— Благодаря ти, приятелю — също тъй тържествено изрекох аз, гледайки към небето. — Благодаря. Не забравяй да пратиш сметката.
38.
Бързака метна вестника на бюрото ми. Мастилото беше още влажно. Най-отгоре видях заглавието на репортажа си, оградено с две дебели черти.
Не посегнах към вестника. Просто седях и го гледах. После станах, отидох до прозореца и погледнах навън. На север над хоризонта се извисяваше черна планина, която продължаваше да расте под лъчите на стотици прожектори. Още преди няколко часа спасителните екипи бяха загубили надежда да измъкнат радиорепортерите от покрива на затрупаната сграда „Маккандълс“. Сега можехме само да наблюдаваме и да чакаме.
Гевин дойде и застана до мен.
— От Вашингтон имат намерение да евакуират града и да пуснат водородна бомба — каза той. — Току- що чух по радиото. Щом купчината престане да расте, ще пратят бомбардировач.
Отстъпих от прозореца и се върнах към бюрото. Погледнах китката си да видя колко е часът и чак тогава се сетих, че часовникът ми е счупен.
Погледнах стенния часовник. Беше два и пет.
Стария се зададе откъм градския отдел и ми протегна ръка. Стиснах я и той се вкопчи в мен като с клещи.
— Добра работа, Паркър. Моите уважения.
— Благодаря, шефе — отвърнах аз и изведнъж си спомних, че не съм му казал нищо от онова, което бях подготвил. Странно, сега бях доволен, че съм премълчал.
