поглед върху огромния коледен храст, който бе наблюдавал толкова години. Неговата тъмнозелена качулка бе изсъхнала напълно, оставяйки само гроздовете от яркочервени плодчета, които служеха за храна на птиците през зимата.
Дейниълс продължаваше да върви, пътеката се виеше все по-навътре и по-навътре сред възвишенията, където тишината ставаше все по-дълбока и по-дълбока, а светлината все по-сумрачна, докато… най-накрая светът се превърнеше в един хвърлей място.
Там, отвъд речното корито беше дупката3. Жълтата й паст зееше под един болен и изкривен кедър. Тук през пролетта играеха малките лисичета. Някъде в далечината, при езерото в долината изкрякаха патици. А горе на високото се виждаше Кет Ден Пойнт — дупката, издълбана бавно и постепенно от вятъра и времето направо върху скалата.
Обаче нещо не беше както трябва.
Застанал на пътеката и зареял поглед нагоре към върховете, Дейниълс ясно усещаше, че нещо не е наред, но не можеше да каже точно какво е то. Виждаше се по-голяма част от лицето на скалата и нещо като че ли липсваше. Изведнъж той осъзна, че дървото го нямаше там — дървото, по което години наред се катереха диви котки, преспивайки върху клоните му след някоя нощ на скитосване и плячкосване, тръгнали към своята дупка; дървото, върху което се катереха и хора, които като Дейниълс също търсеха котешката дупка. Котките разбира се ги нямаше… нямаше ги вече толкова години. В първите заселнически години дивите котки бяха преследвани почти до пълното им унищожение, тъй като от време на време поради грешка те пречукваха по някое агне и го домъкваха в дупката. Там все още се намираха доказателства за това, че те бяха обитавали пещерата. В дъното, из тесните й лабиринти се валяха малките кости и разбитите черепи на дребни бозайници, сочещи, че дивите котки са носили дребни животни за храна на своите малки.
Дървото беше старо и проядено и бе стояло тук навярно няколко века. Нямаше смисъл някой да го отсича, защото, както бе изкривено, то не струваше и пукната пара като дървен материал. А и във всички случаи би било невъзможно да се измъкне от гората. И все пак снощи, през едно краткотрайно затишие, както бе застанал на верандата, Дейниълс бе чул как някой сече дърво… и ето че днес дървото го нямаше.
Не вярващ на очите си, той се закатери бързо-бързо по хълма. На места склонът бе толкова стръмен (наклонът беше почти четиридесет и пет градуса), че Дейниълс трябваше да се придвижва с крака и с ръце, вкопчвайки се в храсталаците и подтикван от страх, който бе свързан не само с липсващото дърво.
Защото не другаде, а точно в котешката дупка човек можеше да чуе съществото, скрито в камъка.
Дейниълс си спомни първия ден, в който бе чул създанието, но тогава не бе повярвал на сетивата си. Бе сигурен, че звукът е породен само от неговото въображение, от разходките му сред динозаврите и слушането на звездите. Първият път, когато се качи на дървото, за да стигне до пещерната дупка, не се чу никакъв звук. Беше се катерил няколко пъти преди това и бе изпитал перверзно удоволствие от намирането на толкова необичайно убежище. Той сядаше на издатината пред пещерата и зарейваше поглед над бухналите зелени върхове на дърветата, покрили стръмните склонове. През клоните им все пак се съзираше езерото, разположено сред подгизналата речна долина. Самата река не се виждаше. Човек трябваше да се изкачи по-високо, за да я види.
Дейниълс хареса пещерата и малката издатина пред нея, защото те му даваха убежище — място, откъснато от света, откъдето той можеше да се наслаждава на този малък земен кът, без някой да го вижда. Същото това чувство на откъснатост от света бе подмамило и дивите котки, казваше си Дейниълс. А мястото беше не само уединено, то означаваше сигурност за техните малки. До дупката можеше да се стигне само по един начин — като се изкачи дървото.
Той бе чул създанието за първи път, когато се бе сврял в най-задъненото кътче на малката пещера, за да се наслади на купчинките от кости и малки счупени черепи, където малките на дивите котки бяха разкъсвали плячката си преди около един век може би. Клекнал там, където някога беше лежало потомството на дивите котки, Дейниълс усети как нечие присъствие изпълва пещерата, простирайки се към него. То идваше някъде от дълбините на скалата под него. Отначало беше само присъствие — просто сигурността, че там отдолу имаше нещо. В първия миг Дейниълс бе погледнал скептично на нещата, после бе повярвал. След време вярата се превърна в сигурност.
Не различаваше никакви думи разбира се, защото всъщност изобщо не чуваше звуци. Но чуждият интелект и усещането за присъствие проникваха през тялото му, през пръстите му, разперени върху каменния под на пещерата, а също и през коленете му, притиснати в скалата. Дейниълс попиваше всичко това, без да чува нещо и колкото повече попиваше, толкова повече се убеждаваше, че дълбоко във варовика, в един от пластовете му бе скрит някакъв чужд интелект. И най-сетне дойде време, когато Дейниълс долавяше откъслечни мисли — сякаш отделни трепети на едно живо съзнание, затворено в скалата.
Той не разбра онова, което чу. Тази невъзможност да разбере беше от голямо значение. Ако беше разбрал, щеше да обясни откритието си като плод на своето въображение. Каквото беше положението на нещата до този момент, Дейниълс не разполагаше с никакво познание, което би могло да послужи като трамплин за въображението му, та да може да изфабрикува тази своя представа. Той долавяше някаква сложна система от взаимоотношения, която изобщо нямаше смисъл — която изобщо не можеше да бъде разбрана: състоеше се от безброй малки, разпръснати късчета информация — скандална (и все пак проста) информация, която не можеше да бъде приета от човешкия мозък. Дейниълс бе успял да усети пустата бездна на толкова огромни разстояния, та човешкото съзнание се сгърчваше само при споменаването за това. Беше успял да усети самия безкрай, в който се намираха тези разстояния. Дори при слушането на звездите той не бе възприемал толкова съкрушителни концепции за другото „къде и кога“. Имаше и друга информация (само откъслечна), за която усещаше, че ще може да се вмести в човешкото познание. Ала Дейниълс никога не можа да научи достатъчно, за да намери точно процепа, през който да бъдат пуснати тези късчета в масовото човешко познание. По-голямата част от онова, което усещаше беше просто извън обсега на неговите понятия, а навярно извън компетентността на което и да било човешко същество. Но дори и така, умът му улавяше информацията и я задържаше въпреки пълната й неразбираемост и тя оставаше в гънките на съзнанието му, загноявайки сред неговите човешки мисли.
Дейниълс бе сигурен, че те (или може би то) не правят никакви опити да говорят с него. Без съмнение те (или то) не знаеха, че съществува такова нещо като човека, да не говорим пък за такъв като Дейниълс. Дали обаче съществото (или съществата — според него единственото число бе много по-удобно) просто мислеше или в своята самота евентуално говореше само на себе си, или пък се опитваше да сподели с някого другиго мислите си, Дейниълс не би могъл да каже.
Мислейки за това, седнал на издатината пред пещерата, той се опитваше да разгадае логиката на своето откритие, опитваше се да намери начин, по който най-добре да обясни присъствието на съществото. И макар да не бе сигурен в това (всъщност Дейниълс не разполагаше с факти, които да подкрепят убеждението му), той стигна до заключението, че в някаква много далечна геологическа епоха, когато тази земя е била дъно на плитко море, някакъв космически кораб е паднал в морето, забивайки се дълбоко в калта, която през следващите хилядолетия се превърнала във варовик. По този начин корабът бил обхванат от скалата и останал там до ден днешен. Дейниълс осъзнаваше, че разсъжденията му съдържат много празнини: преди всичко налягането, при което се образуваше камъкът, бе толкова голямо, че би смачкало и сплескало всеки кораб, освен ако материалът му би бил непознат за човешката технология.
Злополука ли беше това, питаше се Дейниълс. Или пък бе скривалище? Пленен ли беше този кораб или всичко бе предварително замислено? Той нямаше как да разбере. По-нататъшните му разсъждения биха били абсурдни, тъй като се основаваха (а как иначе?) само на по-ранни твърдения,, за които нямаше абсолютно никакви доказателства.
Катерейки се по стръмния склон, Дейниълс най-сетне достигна мястото, от където можеше да види със собствените си очи, че дървото беше отсечено. Беше паднало, търкаляйки се на десетина метра надолу по склона, където се бе спряло, заплело клоните си в стеблата на другите дървета, попречили на падането му. Стволът бе току-що отсечен и се белееше сред сумрака на есенния ден. От долната страна на стеблото бе направен дълбок разрез с брадва, а накрая дървото бе прерязано с трион. До пъна се мъдреха няколко купчинки кафеникави стърготини. Трионът сигурно е бил от тези за двама души, мислеше си Дейниълс.
От там, където стоеше той, се виждаше как склонът на възвишението се спуска почти отвесно надолу,
