— Сто години — рече Дейниълс. — Когато планетата обиколи нашата звезда сто пъти.

Сто пъти ли? — попита създанието.

Дейниълс вдигна разперените си ръце.

— Виждаш ли пръстите ми? Израстъците върху дланите ми?

Да ги виждам ли? — попита фигурата.

— Усещаш ли ги? Можеш ли да ги преброиш?

Да, мога да ги преброя.

— те са десет на брой — каза Дейниълс. — Десет пъти по толкова е сто.

Това не е много време — отвърна създанието. — Каква ще бъде помощта ти тогава?

— Разбираш ли от генетика? От това как идват съществата на този свят; кои са процесите, които ги правят точно такива, каквито са; от аминокиселините, които съставляват рибонуклеиновите киселини, даващи ключа за типа клетки, за техния растеж и функции.

Не зная вашите термини — отвърна фигурата, — но разбирам. Значи ти разбираш от това? Тогава ти не си диво и грубо същество като онези форми на живот, които просто стоят и други, които само ровят в пръстта, катерят се върху стоящите форми и тичат по земята?

Разбира се не бе изречено по този начин. Думите бяха на лице (или по-точно значения, които бяха като думи), но имаше и картини на дървета, на ровещи в пръстта полски мишки, на катерици и зайци, подскачащи мармоти и бягащи лисици.

— Аз точно не разбирам — отвърна Дейниълс, — но съществуват и други като мене. Аз зная малко, но има други, които са посветили цялото си време на изучаването на този въпрос.

Фигурата, кацнала върху скалната тераса, мълчеше. Дърветата под нея се огъваха от вятъра,а снегът ги засипваше на талази. Дейниълс се дръпна назад в пещерата, треперещ от студа и се зачуди дали създанието пред него не бе халюцинация.

Ала тази мисъл още не бе отзвучала в съзнанието му, когато фигурата отново заговори. Този път обаче тя като че ли не говореше на него. Говореше също като съществото в скалата, когато си спомняше. Съобщаваше му нещо, което не бе предназначено за него и все пак Дейниълс нямаше начин да не го разбере. От съществото се носеше някакво усещане за друго съзнание, което се сблъскваше с неговото и избутваше навън всичко друго, докато най-накрая стана така, сякаш не съществото, а самият Дейниълс си спомняше.

V

Първо се появи пространството — безкрайното, безгранично пространство, толкова далече от всичко, толкова грубо, фригидно и бездушно, че съзнанието занемяваше не толкова от страха или самотата, колкото от прозрението, че в тази необятност съществото бе умалено до неузнаваемост и в цялата вселена не би се намерила толкова малка мерна единица за него. Безбрежност толкова чужда, всепоглъщаща и без посока… и въпреки това не съвсем! Защото все пак съществуваше някаква следа, мириз, малка частица, някакво познание, което не можеше да се обясни, разбере или дори да се предположи в рамките на човечеството; следа, мириз, частица, които макар неясно и безнадеждно, все пак показваха пътя, по който други същества бяха поели в друго време… А също и сляпата, неосъзната решимост, непреклонната отдаденост и първичен импулс, които караха Дейниълс да върви по тази мъглява и несигурна следа, ако трябва дори до края на времето или безкрая, или до края и на двете едновременно и никога да не се отклони, да не трепне и да не се предаде, докато следата не стигнеше сама края си, или не бъдеше пометена от незнайните урагани на космическата бездна.

Тук имаше нещо, казваше си Дейниълс — нещо, което въпреки цялата си чудатост, бе все пак познато; фактор, който можеше да бъде отнесен към човешките термини и представи и който можеше да установи връзка между спомнящото си чуждо съзнание и неговия човешки мозък.

Пустотата, мълчанието и студеното бездушие бяха вечни и като че ли нямаха край. Ала Дейниълс започна да разбира, че все пак трябваше да има край… и краят бе тук — в тези тайнствени планини над древната река. Краят беше и в почти безкрайното чакане, и в това да се опиташ да стигнеш края, да отидеш колкото можеш по-далече, а после да седнеш и да чакаш с търпението на безкрайността, което не знае що е умора.

Ти говореше за помощ — рече му създанието. — Защо точно помощ? Ти не познаваш това другото. Защо ще искаш да му помагаш?

— Защото е живо — отвърна Дейниълс. — То е живо и аз съм жив. Това не е ли достатъчно?

Не зная — рече създанието.

— Мисля, че е достатъчно — каза Дейниълс.

А как можеш да помогнеш?

— Нали ти казах за генетиката… не зная дали ще мога да обясня…

Имам понятията от твоя мозък — рече съществото, — генетичния код.

— А онзи, другият, който е в скалата и когото ти пазиш…

Не го пазя — каза създанието. — Чакам го.

— Дълго ще трябва да чакаш.

Аз съм готов да чакам. Чакал съм дълго. Мога да чакам и още по-дълго.

— Един ден — рече Дейниълс, — скалата ще бъде разрушена от ерозията. Но не е нужно да чакаш толкова. Онова друго създание… то познава ли своя генетичен код?

Знае — отвърна създанието. — Знае много повече от мене.

— Ама всичко ли знае? — не се предаваше Дейниълс. — До последната точка и запетая, последната съставка и последната комбинация от милиарди малки.

Знае — прекъсна го съществото. — Първото изискване на живота е да разбираш.

— А това създание… то би ли могло… би ли искало да ни даде информацията за неговия генетичен код?

Ти си арогантен — рече искрящото създание (обаче думата беше доста по-груба от „арогантен“). — Никое същество не дава такава информация. Неудобно е и неприлично (отново думите не бяха точно „неудобно“ и „неприлично“). Това означава дадено същество да се остави в ръцете на друго. Пълна и безусловна капитулация.

— Не капитулация — възрази Дейниълс, — а начин да избяга от затвора си. След време, след сто години, както вече ти казах, хората от моята раса могат да вземат този генетичен код и да създадат същество досущ като първото, да го дублират със съвършена точност.

Обаче съществото ще си остане в камъка.

— Само едното от тях — оригиналът. Той може да почака, докато скалата се разруши от ерозията. Но другото същество, двойникът, ще може да живее.

„Ами ако съществото в скалата не желае да бъде спасено?“, помисли си Дейниълс. Ами ако то умишлено се бе скрило в камъка? Може би търсеше само закрила и убежище?! Навярно, ако пожелаеше, то би могло да се измъкне от скалата, така лесно, както и искрящата фигура… (или същество), която се бе измъкнала от хълма на брезичките.

Не, няма да може — отвърна създанието настанило се върху скалната тераса. — Аз проявих небрежност. Докато чаках, съм заспал и съм спал твърде дълго.

„Бая сън трябва да е било“, рече си Дейниълс… Толкова дълъг, та чак врящата земя бе застинала в могилка, скалните отломъци, откъснати поради ледниковия студ — заровени в земята, а няколкото брезови фиданки изведнъж се бяха превърнали в десетметрови дървета. Тук имаше някакво голямо разминаване във времето, което Дейниълс не разбираше.

Ала бе усетил нещо от другото, казваше си той… нещо от беззаветната вярност и сляпо търпение с които едно същество бе открило друго сред звездите. Дейниълс знаеше, че е прав, защото съзнанието на другото същество, преданото куче, дошло от звездите и настанило се върху скалната издатина, нахлу в него и се спои с неговото собствено съзнание. За миг тези два интелекта, въпреки различията си, се сляха в един като жест на другарство и разбирателство и за първи път от милиони години насам тази неспокойна хрътка, дошла от далечния космос, сякаш намери друго същество, което разбираше обязаностите и предназначението й.

Вы читаете Нещото в камъка
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×