себе си. Какво ставаше с него?!

Той спря встрани от пътя като дръпна и ръчната спирачка. В този миг му се стори, че банкетът на пътя е много по-неравен, отколкото си мислеше. Като отби встрани, замъгляването сякаш намаля и Ренд видя, че пътя е променен, което обясняваше неравностите. Повърхността му бе осеяна с големи дупки и буци цимент, а други буци пък бяха раздробени на малки парчета.

Той вдигна поглед към града, обаче там нямаше град, а само руините на някакво изравнено със земята селище. Ренд стоеше като хипнотизиран, с ръце на волана, а в тишината — в необичайната, злокобна тишина, се долови граченето на гарвани. Той гледаше глупаво и се питаше кога за последен път бе чул граченето на гарвани. И тогава Ренд ги видя — черни петънца, трепкащи над скалата. Имаше и още нещо… дърветата! Това вече не бяха дървета, а овъглени черни останки. Останките от един град и останките от дърветата, а над тях — черните, пърхащи, подобни на прашинки гарвани.

Почти без да осъзнава действието си, Ренд се измъкна от колата. Като се сещаше за това по-късно, той смяташе, че постъпката му е била особено глупава, тъй като колата беше единственото познато нещо и единствената му връзка с действителността. Когато понечи да излезе от нея, Ренд се опря с ръка върху седалката и изведнъж усети някакъв твърд и продълговат предмет. Пръстите му го обхванаха и чак, когато се изправи до колата, той разбра какво бе взел в ръката си — беше фотоапаратът върху седалката до него.

Седнал в люлеещия се стол върху проскърцващата дъска в пода, Ренд се сети, че снимките все още бяха в него… Кога ли за последен път бе мислил за тях? Преди доста време беше… когато изобщо бе мислил нещо друго, освен за живота си тук, ден след ден в тази есенна земя. Сякаш специално се пазеше от възможността да мисли и държеше ума си в неутрално положение, за да изключи всичко, което знаеше… или онова, което си мислеше, че знае.

Той не бе снимал съзнателно, макар в последствие да се опитваше да се убеди, че го е направил умишлено (обаче никога не успя напълно да повярва в това). Поздравяваше се малко кисело загдето бе успял да осигури доказателства — нещо, което паметта му не бе в състояние да стори. Защото човек можеше да мисли за толкова много неща, да бълнува за толкова много неща и да си въобразява толкова много неща, че просто не би могъл да се довери на съзнанието си.

Цялата случка, за която Ренд се сещаше по-късно, изглеждаше смътна, като че ли разрушеният град беше в някакво друго измерение на реалността, което не би могло да бъде обяснено или дори осмислено. Той само си спомняше за фотоапарата пред очите му, който започна непрекъснато да щрака, веднага след като капачето на обектива се вдигна автоматично. Спомни си хората, хукнали надолу по хълма към него и как той успя криво-ляво да се пъхне в колата си, да заключи всички врати и да включи на скорост. Възнамеряваше да се придвижва на зиг-заг по надупчената настилка, за да се спаси от крещящите човеци, които бяха само на тридесетина метра зад него.

Но когато пое отново по шосето, то вече не бе така разбито, а съвсем равно и гладко. Шосето водеше към града, който не бе вече разрушен. Ренд отново отби встрани, седнал вцепенен зад волана и останал съвсем без сила. Чак след час той успя да се съвземе и да потегли отново. Въпреки че бе потресен, Ренд караше доста бързо.

Имаше намерение да премине през реката, да продължи към Чикаго и да пристигне там вечерта. Сега обаче плановете му се промениха. Беше твърде зашеметен, а освен това трябваше да види и филмите. Помисли си също, че има нужда от време — много време, за да си помисли.

Спря при една малка поляна край пътя на няколко километра от града. Паркира до някаква скара на открито. Имаше и стара помпа за вода. Ренд измъкна малко подпалки от багажника си и накладе неголям огън. Извади кутията със съдовете за готвене и храната, закрепи джезвето върху скарата, сложи и тигана и счупи в него три яйца.

Още като отби встрани и спря, Ренд видя мъжа да върви покрай канавката, приближавайки към него. В мига, в който чукна яйцата в тигана, той видя как човекът сви към паркинга и тръгна към колата му, приближавайки помпата.

— Това нещо работи ли? — попита той.

Ренд кимна и каза:

— Току-що изпомпах вода за джезвето.

— Горещо е — рече непознатият и започна енергично да натиска нагоре-надолу ръчката на помпата. — Горещо е за ходене пеша — додаде той.

— Отдавна ли си тръгнал?

— Преди шест седмици — отвърна мъжът.

Ренд се вгледа в него по-внимателно. Дрехите му бяха стари и износени, но много чисти. Беше се бръснал преди ден-два. Косата му беше дълга… не че я обичаше дълга, а защото не я бе подстригвал от дълго време.

Водата бликна от чучура, човекът сви шепи, постави ги под него и се наведе да пие.

— Това беше добре — рече той. — Бях жаден.

— А как си с храната? — попита Ренд.

— Позакъсал съм — рече колебливо мъжът.

— Бръкни в онази кутия отзад. Вземи си чиния и някакви прибори. А също и чаша. Кафето скоро ще стане.

— Мистър, ти да не си мислиш, че дойдох тук само, за да…

— Остави това — рече Ренд. — Знам как е. Има достатъчно и за двама ни.

Непознатият си взе чиния и чаша, нож, лъжица и вилица. Приближи се до Ренд и се настани край огъня.

— Нямам опит още в това — рече мъжът. — Никога не ми се е налагало преди. Винаги съм имал работа. Работих цели седемнадесет години…

— Заповядай — рече Ренд и хлъзна яйцата в чинията му, отиде до кутията и донесе още три.

Мъжът отиде до някаква грубо скована маса и сложи върху нея чинията си.

— Не ме чакай — каза му Ренд. — Яж докато са топли. Кафето почти е готово. — Вземи си и хляб, ако искаш.

— По-късно ще си отрежа парче — рече странникът, — за да попия остатъка от яйцата.

Човекът каза, че името му е Джон Стърлинг2. А къде ли беше Джон Стърлинг сега, питаше се Ренд. Все още ли скиташе по пътищата, търсейки работа, каквато и да е работа… ден работа, час работа… Човек, който след седемнадесет години работа бе изхвърлен на улицата… Мислейки си за Стърлинг, Ренд усети болезнено жегване — чувстваше се виновен. Беше задължен на Джон Стърлинг и не можа да му се отплати, макар че когато двамата си говореха, още не ставаше въпрос за някакъв дълг.

Те седяха, говореха си, ядяха пържените яйца, попиваха с хляб чиниите си, пиеха горещо кафе.

— Цели седемнадесет години — рече Стърлинг. — Бях механик. Квалифициран и опитен. През цялото време работих за една и съща компания и накрая те ме освободиха… Мене и още четиристотин като мене. Всичките наведнъж. По-късно освободиха и други. Бяхме много. Не ни съсякоха, просто ни освободиха. И не ни обещаха да ни вземат отново. Предполагам, че компанията не беше виновна. Някакъв голям проект се бе провалил… и нямаше работа. Ами ти? И тебе ли те освободиха?

Ренд кимна.

— Откъде разбра?

— Ами, храниш се по този начин. Така е по-евтино, отколкото в ресторант. Имаш спален чувал… В колата спиш, нали?

— Точно така — отвърна Ренд. — За мене не е толкова тежко, колкото за други. Нямам семейство.

— Аз пък имам — рече Джон Стърлинг. — Жена и три деца. Говорихме за това — жената и аз… Тя не искаше да ги напускам, но разумно бе да го направя. Всичките пари се стопиха. Парите от бюрото за безработни свършиха… Докато бях при нея, не можеше да получава пари от службата за социално подпомагане, но ако я напуснех, щеше да има право. Беше най-трудното нещо в живота ми. Беше тежко за всички ни. Някой ден ще се върна при тях. Когато си стъпя на краката, ще се върна. Семейството ще ме чака.

По аутобана профучаха коли. От едно дърво се стрелна катеричка, предпазливо се приближи до масата,

Вы читаете Есенна земя
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×