и при нужда ще може да излиза на повърхността. В превърнатия в извънземно създание човек се въвежда стимул да се върне на кораба след определен период и когато се върне, той отново приема човешката си форма. Тогава ще е в състояние да си спомня за съществуванието си като извънземно създание и да съобщи данни, които иначе би било невъзможно да се получат.
СЕНАТОР ХОРТЪН: И какво е станало в крайна сметка, ако мога да попитам?
Д-Р ЛУКАС: Трудно е да се каже. Няма съобщения за резултатите. Има документи, че те и двамата са били пратени в космоса. Но след това следата се губи.
СЕНАТОР ХОРТЪН: Смятате, че се е случил някакъв инцидент ли?
Д-Р ЛУКАС: Да. Но не мога да си представя какъв.
СЕНАТОР ХОРТЪН: Навярно нещо, свързано с изкуствените хора.
Д-Р ЛУКАС: Да, възможно е. Няма как да разберем.
СЕНАТОР ХОРТЪН: Навярно не са функционирали.
Д-Р ЛУКАС: О, те биха изпълнили функцията си. Няма причина да не са изпълнили онова, което е било планирано. Трябвало е да функционират.
СЕНАТОР ХОРТЪН: Задавам тези въпроси, защото знам, че ако не го сторя аз, ще го направи моят почитаем колега. А сега, нека ви попитам нещо лично от свое име. Възможно ли е такъв изкуствен човек да бъде създаден днес?
Д-Р ЛУКАС: Да. След като имаме проектите, няма никакъв проблем да го направим.
СЕНАТОР. ХОРТЪН: Но доколкото ви е известно, досега не са били създавани други изкуствени хора?
Д-Р ЛУКАС: Да, доколкото ми е известно.
СЕНАТОР ХОРТЪН: Бихте ли се опитали да обясните…
Д-Р ЛУКАС: Не, сенаторе.
СЕНАТОР СТОУН: Ако позволите да се намеся, доктор Лукас, разполагате ли с някакъв термин, характеризиращ процеса, използван при създаването на такива хора?
Д-Р ЛУКАС: Да, всъщност разполагаме. Нарича се „принципът на върколака“.
ГЛАВА 11
От другата страна на улицата някакъв мъж изнесе кофа и я остави на ръба на басейна във вътрешния двор. В кофата беше посадено дърво и когато човекът го остави и се отдалечи, дървото започна да звъни — звукът, който издаваше, напомняше на веселото звънене на много сребърни камбанки.
Седнал на стол и загърнат в роба на ярки райета, Блейк опря лакти на парапета пет етажа над улицата и напрегна слух, като се опитваше да се увери, че звъненето наистина идва от дървото. Струваше му се невероятно, но преди кофата с посаденото в нея дърво да бъде изнесена до басейна, не се бе разнасял такъв сребрист звук. А слухът му казваше, че той наистина идва откъм онази къща.
Вашингтон дремеше в синята омара на късния октомврийски следобед. Няколко земехода префучаха по булеварда под него. Реактивните им двигатели издаваха тихи, въздишащи звуци. В далечината над Потомак прелетяха няколко гравитолета — летящи кресла, в които седяха хора. Къщите на паркинга бяха строени в стройни редици, всяка с яркозелената си морава, с лехите си от пъстри есенни цветя и със синия блясък на басейна си. Като се наведе напред и протегна шия, той успя да види надолу по булеварда собствената си къща, настанила се върху основата, където бе кацнала, в третата редица отпред.
Най-близкият му съсед, възрастен мъж, завит до уши в дебело червено одеяло, седеше на верандата- солариум, втренчил празен поглед в пространството отвъд парапета, без да вижда нищо, и си мърмореше нещо. Малко по-нататък двама пациенти играеха на някаква игра, която можеше да е дама. През верандата припряно се приближи някакъв служител и каза:
— Господин Блейк, имате посетител.
Блейк се изправи и се обърна. На вратата на верандата стоеше висока тъмнокоса жена, облечена в бледорозова роба, която лъщеше като коприна.
— Това е госпожица Хортън — рече Блейк.
— Да, моля ви, пуснете я да влезе.
Тя пресече верандата и му подаде ръка.
— Вчера следобед отидох до вашето село и разбрах, че ви няма — каза тя.
— Съжалявам — отвърна Блейк, — че не бях там. Заповядайте, седнете.
Тя се настани на един стол и Блейк се облегна на парапета.
— Дошли сте във Вашингтон с баща си — каза той. — За анкетата…
Тя кимна.
— Започна тази сутрин.
— Ще присъствате на някои от заседанията, нали?
— Да — съгласи се тя. — Но е доста болезнено. Трудно ми е да гледам как баща ми поема ударите, а ще му се наложи да понесе още много. Възхищавам му се, разбира се, за това, че отстоява позицията, в която вярва, но ми се ще от време на време да се обявяваше за нещо, което да му носи обществено одобрение. Но той почти никога не го прави. Винаги е на противоположната страна, що се отнася до общественото мнение. А този случай…
— Имате предвид онази работа с единодушието? Четох нещо по въпроса. Изглежда ми доста глупаво правило.
— Навярно сте прав — отвърна тя. — Но положението е такова. Така границите на правилото на мнозинството ненужно се разширяват. Ако сенаторът трябва да се откаже, от политиката, това почти ще го убие. За него тя е солта на живота.
— Баща ви ми харесва много — каза Блейк. — В него има нещо естествено, нещо, което съответства на къщата, в която живеете.
— Имате предвид старомодно.
— Може би. Макар че не е точно това. В този човек има нещо солидно и в същото време той притежава ентусиазъм и очевидна отдаденост…
— О, да — прекъсна го. — Отдаденост. Вие сигурно му се възхищавате за това, както и повечето хора, струва ми се. Но по един или друг начин той успява да раздразни много хора, като им показва, че не са прави.
Блейк се засмя.
— Не знам по-добър начин да дразниш хората.
— Навярно — отвърна тя. — Но кажете нещо за себе си.
— Справям се добре — отвърна той. — Всъщност няма причина да съм тук. Преди да дойдете седях и слушах едно дърво да звъни с много камбанки. Почти не повярвах на ушите си. Някакъв мъж оттатък улицата го изнесе от къщата, остави го до басейна и то започна да звъни.
— Манастирско дърво — каза тя. — Среща се доста рядко. Няколко такива са внесени от една планета — много далечна планета, но не мога да си спомня името и.
— Постоянно се натъквам на неща, които са съвсем нови за мен — рече Блейк. Неща, които са извън цялата сфера на опита ми. Онзи ден срещнах един брауни.
Тя го погледна възхитено.
— Брауни! Истински брауни?
— Изяде обеда ми.
— О, имали сте късмет. Повечето хора никога не са виждали брауни.
— Изобщо не бях чувал за тях — рече той. — Помислих си, че отново имам халюцинации.
— Като онзи път, когато дойдохте в нашата къща.
— Точно така. Все още не знам какво се е случило онази нощ. Не мога да открия никакво обяснение.
— Лекарите…
— Лекарите като че ли не могат да ми помогнат много. Те са толкова озадачени, колкото и аз. Брауни може да е най-близо до истината.
— Брауни ли? Какво общо има той с това?
