Като куцаше, залиташе и се подхлъзваше в калта, той тръгна надолу по склона, пресече дълбокото до глезените малко поточе и се заизкачва по отсрещния склон към къщата.
Мълния освети хоризонта и той за миг видя къщата, очертана на фона на светлината — масивна постройка с тежки комини и прозорци, разположени дълбоко като очи в камъка.
Каменна къща. Какъв анахронизъм! Каменна къща и в нея живееше някой.
Натъкна се на ограда, но този път не се удари, защото вървеше бавно. Тръгна опипом по нея и стигна до портата. Три малки правоъгълника светлина зад нея маркираха онова, което той взе за врата.
Усети под краката си плоски камъни и тръгна по тях. Приближи се до вратата и предпазливо забави стъпка. Можеше да има стъпала, а един наранен палец му беше предостатъчен.
Имаше стъпала. Откри ги с все още болящия го палец и за миг остана вцепенен, изпънат, треперещ и стиснал зъби, докато болката не го отпусна.
После се изкачи по стъпалата и намери вратата. Затърси с ръка сигнализатора, но такъв нямаше — нито дори обикновена камбанка или звънец. Продължи да опипва и намери чукалото.
Чукало? Разбира се, че такава къща би трябвало да има чукало. Къща толкова назад в миналото…
Изведнъж го погълна див страх. Не пространство, а време? Дали не се бе преместил (ако изобщо се беше преместил) не в пространството, а във времето?
Зад него изхрущяха стъпки и го прониза коничен лъч светлина. Той се обърна и кръглото око на светлината го ослепи. Зад него Блейк долови неясната фигура на човек — блед силует на по-тъмна сянка на фона на нощния мрак.
Вратата зад гърба му се отвори и оттам също блесна светлина. Сега той видя човека с фенерчето — мъж в шотландска поличка с яке от овча кожа. В другата му ръка проблесна метал, който Блейк взе за оръжие. Мъжът, отворил вратата, рязко попита:
— Какво става тук?
— Някой се опитва да влезе, сенаторе — отвърна онзи с фенерчето. — Трябва някак си да е успял да се промъкне покрай мен.
— Промъкнал се е покрай теб — рече сенаторът, — защото си се бил скрил някъде от дъжда. Щом ще си играете на охрана, поне ме охранявайте.
— Тъмно е — възрази стражът, — а той се е промъкнал покрай…
— Не се е промъкнал — прекъсна го сенаторът. — Просто се е качил по стълбите и удари чукалото. Ако се е опитвал да се прокрадне, нямаше да го използва. Влязъл е като обикновен гражданин, а вие не сте го забелязали.
Блейк бавно се обърна, погледна застаналия на вратата мъж и каза:
— Съжалявам, господине. Не знаех. Не исках да предизвиквам неприятности. Просто видях къщата…
— Това не е всичко, сенаторе — намеси се стражът. — Тази нощ имаше странни неща. Преди малко видях вълк…
— Тук няма вълци — прекъсна го сенаторът. — Изобщо няма вълци. Изчезнали са преди повече от век.
— Но аз видях — простена стражът. — Когато проблесна онази страхотна светкавица, го видях на хълма оттатък потока.
Сенаторът се обърна към Блейк.
— Съжалявам, че ви карам да слушате всички тези препирни. Тази нощ е по-добре човек да е на закрито.
— Изглежда, съм се загубил — отвърна Блейк, като се опитваше да не трака със зъби. — Ако ми кажете къде съм и ме упътите…
— Угаси това фенерче — каза на стража сенаторът. — И се заемай с работата си.
Фенерчето изгасна.
— Вълци, как ли пък не! — ядосано рече сенаторът. После се обърна към Блейк. — Влезте, моля, за да мога да затворя вратата.
Блейк влезе и сенаторът затвори вратата зад него.
Блейк се огледа. Намираше се във фоайе, от двете страни, на което имаше стигащи до тавана врати, а в стаята пред него в огромна каменна камина гореше огън. Помещението беше претъпкано с тежки мебели в ярка тапицерия. Сенаторът мина пред него и спря, за да го погледне.
— Казвам се Андрю Блейк — каза Блейк. — Прощавайте, че цапам пода ви.
От робата му се стичаше вода и се събираше на локвички по пода, а от вратата до мястото, на което стоеше, водеха мокри стъпки.
Сенаторът бе висок строен мъж с къса бяла коса и сребристи мустаци, под които се виждаше твърда права уста. Носеше бяла роба, поръбена с лилав зигзаговиден мотив.
— Приличате на мокра кокошка — рече сенаторът, — ако не възразявате, че го казвам. И сте изгубили сандалите си.
Той се обърна и отвори една от страничните врати, зад която се показа дрешник. Бръкна вътре и извади дебела кафява роба.
— Ето — каза той, като я подаде на Блейк. — Това би трябвало да ви стане. Чиста вълна. Виждам, че ви е студено.
— Съвсем мъничко — отвърна Блейк. Челюстите вече го боляха от стискане в усилията му да не трака със зъби.
— Вълната ще ви стопли — рече сенаторът. — Сега не се среща често. Вече няма нищо друго освен синтетика. Можете да я намерите при един луд, който живее сред шотландските хълмове. Мисли почти като мен — че въпреки всичко е добре да се придържаш към старата действителност.
— Сигурен съм, че сте прав — отвърна Блейк.
— Вземете тази къща — продължи сенаторът. — На три века е и все още е толкова здрава, колкото и в деня, в който е била построена. Направена е от истински камък и дърво. От истински работници… — той рязко спря и погледна Блейк. — Но аз си приказвам, а вие бавно замръзвате. Качете се по онези стълби вдясно. В дрешника ще намерите сандали, а предполагам, че гащетата ви също са подгизнали…
— Да, струва ми се — каза Блейк.
— В дрешника ще намерите гащета и всичко, от което може да се нуждаете. Банята е вдясно от вратата. Десет минутки гореща вана няма да ви се отразят зле. Междувременно ще накарам Илейн да направи малко кафе и ще отворя бутилка добро бренди…
— Не се безпокойте — каза Блейк. — И така направихте твърде много…
— Няма такова нещо — рече сенаторът. — Радвам се, че наминахте.
Стиснал вълнената роба, Блейк се изкачи по стълбите и влезе в първата врата отляво. Вдясно от вратата видя белия блясък на ваната. Идеята за гореща баня не беше толкова лоша. Влезе в банята, остави робата върху един кош, съблече мократа си дреха и я пусна на пода. После изненадано се погледна. Беше съвсем гол. Някъде, някак си бе изгубил гащетата си.
ГЛАВА З
Когато се върна в голямата стая с камината, сенаторът го чакаше. Седеше на едно кресло, на страничната облегалка на което се бе настанила тъмнокоса млада жена.
— Е — рече сенаторът, — ето ви и вас, млади човече. Казахте ми името си, но се страхувам, че ми убягва.
— Казвам се Андрю Блейк.
— Съжалявам — каза сенаторът. — Изглежда, паметта ми вече не е толкова силна, колкото някога. Това е дъщеря ми Илейн, а аз съм Чандлър Хортън. От хленченето на онзи глупак навън вие несъмнено сте разбрали, че съм сенатор.
— За мен е чест, сенаторе — рече Блейк. — Госпожице Илейн, много ми е приятно да се запозная с вас.
— Блейк? — попита момичето. — Чувала съм някъде това име. Съвсем наскоро. Кажете ми, не сте ли известен с нещо?
