— Но вие не смятате, че са халюцинации.
— Напълно сигурен съм, че не са — отвърна Блейк.
— Можете ли да наминете насам? — попита Даниълс. — Бих искал да ви прегледам.
— Ще се радвам да намина, докторе.
— Вашингтон се пръска по шевовете — каза Даниълс. — Всичко е пълно. Хората идват за анкетата по био-инженерството. Точно от другата страна на улицата срещу нас има паркинг за къщи. Можете ли да почакате, докато проверя?
— Мога — отвърна Блейк.
Лицето на Даниълс изчезна и на екрана затанцува мъглявият, нефокусиран образ на кабинета. Гласът на Кухнята извика:
— Овесената каша е готова и чака. Има и препечени филийки. И яйца с бекон. И каничка с кафе.
— Господарят е зает на телефона — неодобрително отвърна Къщата. — Освен това поръча само овесена каша.
— Може да е променил решението си — рече Кухнята. — Овесената каша може да не му стигне. Може да е по-гладен, отколкото си мисли. Нали не искаш да каже, че го караме да гладува.
Даниълс се върна на екрана и каза:
— Благодаря, че ме изчакахте. Проверих. В момента няма свободни места. Утре сутрин ще има една свободна основа и аз я резервирах за вас. Можете ли да изчакате дотогава?
— Струва ми се, че мога — отвърна Блейк. — Искам само да поговоря е вас.
— Можем да поговорим и веднага.
Блейк поклати глава.
— Разбирам — рече Даниълс. — Тогава до утре. Да речем в един часа. Какви са плановете ви за днес?
— Нямам никакви планове.
— Защо не отидете на риба? Да поразмислите над нещата. Да се занимавате с нещо. Ходите ли на риба?
— Не знам. Не съм мислил за това. Струва ми се, че може и да съм бил. Звучи ми някак познато.
— Естествено — каза Даниълс. — Продължавате да си спомняте…
— Не си спомням. Това е просто основна информация. От време на време късчета от нея придобиват някаква форма. Но всъщност не ми казват нищо. Някой споменава за нещо или прочитам нещо и то внезапно ми се струва познато: положение, факт или ситуация, които мога да приема. Нещо, което съм знаел или с което съм се сблъсквал в някакво минало време, но не си спомням абсолютно нищо за това кога, как или при какви обстоятелства.
— Бих дал всичко, за да извлечем някаква следа от тази ваша основна информация — каза Даниълс.
— Просто живея с нея — рече Блейк. — Това е единственият начин, по който мога да карам нататък.
— Това е единственият разумен, подход — съгласи се Даниълс. — Прекарайте приятно деня в риболов и ще се видим утре. Доколкото знам, във вашия район има няколко потока с пъстърва. Изберете си някой от тях.
— Благодаря ви, докторе.
Телефонът изключи и екранът помътня. Блейк се обърна.
— Гравитолетът ще ви чака във вътрешния двор веднага щом приключите със закуската си. — каза Къщата. — Ще намерите рибарски принадлежности в задната спалня, която се използва като килер, а Кухнята ще ви приготви обяд. Междувременно ще проверя за някой подходящ поток с пъстърва, ще ви дам указания и…
— Стига си дрънкала! — извика Кухнята. — Закуската изстива.
ГЛАВА 8
Водата се пенеше, задръстена от паднали дървета и клони, довлечени от някое пролетно наводнение между групата брези и високия стръмен бряг, бележещ острия завой на потока — пенеше се и после се успокояваше в тих тъмен вир.
Блейк внимателно насочи напомнящия на кресло гравитолет към групата брези и когато се приземи, изключи гравитационното поле. За миг остана неподвижен, заслушан в ромоленето на водата, очарован от пълното спокойствие на вира. Планинската верига пред него се издигаше към небето.
Измъкна се от машината и извади кошницата с обяда, за да стигне до риболовните такъми. Откъм яза от преплетени дървесни стволове се чу дращене. Блейк се обърна. Изпод едно от дърветата го гледаха две мънистени очи.
„Норка — помисли си той. — Или може би видра.“ И го гледаше от бърлогата си в яза.
— Здрасти — рече Блейк. — Имаш ли нещо против да си опитам късмета?
— Здрасти — с висок, писклив глас отвърна норката-видра. — Какъв късмет искаш да опиташ? Моля те, обясни ми.
— Какво… — Гласът на Блейк пресекна.
Норката-видра излезе изпод дънера. Не беше нито норка, нито видра. Бе двуного същество — като нещо, което е излязло от страниците на детска книжка. Космата муцуна на гризач с висок, куполообразен череп, от който стърчаха чифт заострени уши с пискюлчета на върховете. Стоеше на два крака и тялото му беше покрито с гладка кафява кожа или козина. Носеше яркочервени панталони, целите в джобчета, а пръстите на ръцете му бяха дълги и тънки.
Муцуната му потрепна.
— Да не би да носиш храна в онази кошница? — попита то.
— Ами да — отвърна Блейк. — Гладен ли си?
Това беше абсурдно, разбира се. Съвсем скоро — само след минута, ако не и по-рано — тази илюзия от детска книжка просто щеше да изчезне и той щеше да се захване с риболова.
— Умирам от глад — рече илюзията. — Хората, които обикновено ми оставят храна, отидоха на ваканционно пътуване. Оттогава живея на муфта. — Опитвал ли си се някога през живота си да изкрънкаш някаква храна?
— Май не — отвърна Блейк. То не изчезваше. Продължаваше да си стои и да разговаря и нямаше как да се избави от него.
„Мили Боже — помисли си Блейк, — ето, че отново имам халюцинации!“
— Ако си гладен — каза той, — ела. Има ли нещо специално, което би искал да хапнеш?
— Аз ям всичко, което може да яде Homo sapiens — отвърна създанието. — Не съм придирчив. Изглежда, метаболизмът ми възхитително повтаря този на обитателите на Земята.
Приближи се до кошницата и Блейк вдигна капака.
— Изглежда, появяването ми от яза не те е обезпокоило — рече създанието.
— В никакъв случай — отвърна Блейк. Опитваше се да мисли бързо, но не можеше да насочи мислите си, накъдето му се искаше. — Тук имаме сандвичи, торта и купа със… според мен… а, да, картофена салата. И малко яйца с подправки.
— Ако не възразяваш, ще си взема два от тези сандвичи.
— Заповядай — покани го Блейк.
— Няма ли да се присъединиш към мен?
— Закусвах съвсем скоро.
Създанието седна на земята с по един сандвич във всяка ръка и лакомо започна да яде.
— Трябва да ме извиниш заради лошите маниери — каза то, — но не съм ял нормална храна вече почти две седмици. Иначе не съм лаком. Хората, които се грижеха за мен, ми оставяха истинска храна. А не като повечето други — само купичка мляко. По треперещите му мустаци полепваха трохички и то продължаваше да яде. Справи се с двата сандвича, протегна ръка над кошницата и попита:
— Нали не възразяваш?
— В никакъв случай — отвърна Блейк.
