поле — може да съществува вечно. Но може би някъде в процеса на еволюцията или при конструирането смъртта да е изиграла своята роля? Трябва ли човек да мине през смъртта, за да стане като него?
Седеше на ръба на кратера и знаеше всичко за планетата на много мили наоколо — за червената почва, за жълтеникавото небе, за пурпура на цветовете, за бълбукането на течността в ручея, за червеното слънце и за синьото слънце, за техните сенки, за варовика, за вкаменелостите и за съществото, което бяга и вдига фонтанчета от пясък.
Знаеше и още нещо, само при мисълта за него го обзе страх и паника. Не познаваше тези усещания, защото имаше защита и имунитет. Беше недосегаем за всякакви сили, дори на слънцето би се чувствал в безопасност. Нищо не можеше да му причини вреда, нищо не можеше да проникне в него.
Сега всичко се промени. Сега нещо преодоля неговата защитна обвивка. Нещо проникна и измъкна стародавни спомени, а подир това ги нарисува върху огледало. Значи на тази планета има сила, която може да прониква в него и да отскубва неща, за които той дори не подозира.
„Кои сте вие? Кои сте вие?“ — се понесе през планетата, но в отговор, като че ли с ирония, пристигна само плахо ехо.
Нещото можеше да си позволи да не отговаря. За какво му трябва това? Нещото можеше да седи надменно и мълчаливо и да слуша как той крещи в очакване дали няма да бъде откъснат още един пласт от паметта и да му се надсмее.
Той беше изгубил своята сигурност. Бе станал беззащитен, разголен пред тази сила, която показа собствената му немощ чрез образа в огледалото.
Пак закрещя, но този път към тези, които го бяха изпратили тук.
„Приберете ме! Аз съм безпомощен! Спасете ме!“
Мълчание.
„Аз работя за вас, аз събирам информация, аз върша своето дело, сега трябва да ми помогнете!“
Мълчание.
„Моля ви!“
Мълчание.
Не само мълчание, но и пълно отсъствие.
Случилото се го потресе. Бяха го захвърлили, бяха прекъснали всички връзки, бяха го зарязали на произвола на съдбата в глъбините на безкрайните пространства. Беше не само беззащитен, но и самотен.
Те знаят на случващото се и за всичко, което се е случило. Те го управляват постоянно и трябва да знаят. Те са доловили опасността преди него; разбрали са, че тя заплашва не само него, но и самите тях. Щом силата може да прониква през неговата защита, значи може да открие връзките му с тях и да се добере до тях. Затова връзката беше прекъсната завинаги. Бяха се погрижили за това. „Ти не трябва да откриваш себе си. Никой не трябва да подозира съществуването ти. С нищо не трябва да издаваш присъствието си. И в никакъв случай да не позволяваш да ни проследят.“
Студени, пресметливи, безразлични. И наплашени. Сигурно по-наплашени дори от него. Сега те знаеха, че в галактиката има сила, която може да открие изпратения от тях безплътен наблюдател. Сега никога вече няма да изпратят друг, защото в тях страхът ще живее вечно. И ще нараства — ами ако връзката не е прекъсната бързо и ако силата вече е открила пътя към тях?
Страх за собствените им тела…
„Не за телата им — произнесе глас вътре в него. — Не за биологичните им тела. Никой от твоето племе повече няма тела…“
— А какво са те? — попита той.
„Те са само изпълнители на функции, значението на които почти не разбират.“
— А ти кой си? Откъде знаеш всичко това?
„Почти по нищо не се различавам от теб. Сега ти ще станеш като мен. Ти осъзна себе си и стана свободен.“
— Нима за да си свободен, е достатъчно да осъзнаеш себе си?
И в същия миг разбра, че не му е нужен отговор.
— Благодаря ти — каза той.
Информация за текста
© 1972 Клифърд Саймък
© 1994 Живко Христов, превод от английски
Clifford Simak
The Observer, 1972
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/992]
Последна редакция: 2006-08-10 20:34:39
