мълчание?

— Едва ли може да става дума — каза Луис — за някакво формално споразумение. Просто така са свикнали да действат — резултат от старата философия на първите заселници. Хората са си гледали работата. Никой не се е бъркал в живота на другите и не е искал някой да се бърка в неговия. Ако на човек му се прииска да живее до хиляда години, това може да е много интересно, но си е чисто негова работа. Могат да го обсъждат помежду си, но с други хора не. Биха се възмутили, ако външен човек ги заговори за това. Предполагам, че с течение на времето постепенно са приели факта, че Уолас продължава да бъде млад, докато те самите остаряват. Малко по малко започват да свикват с това чудо и много-много не го коментират, дори помежду си. Следващите поколения го приемат, защото предците им не намирали нищо чак толкова необичайно. А и без това твърде рядко са го виждали, защото Уолас е живеел съвсем изолирано. В съседните области цялата тази история, ако изобщо са се сещали за нея, се е превърнала в нещо като-легенда — просто поредната фантасмагория, в която е излишно да се ровиш. Може да се окаже някаква шега, измислена от местните хора, в която няма и дума истина. Нещо от рода на Рип Ван Уинкъл1. Човек може да стане за посмешище, ако тръгне да се занимава с подобно нещо.

— Но вашият човек е проявил интерес.

— Така е. Не ме питайте защо.

— Въпреки това не са му възложили да продължи разследването.

— Нужен е бил някъде другаде. Освен това бил е познат по тези места.

— А вие?

— Тази работа ми отне две години.

— И сега сте наясно със случая.

— Не съвсем. Сега неизвестните са повече, отколкото в началото.

— Виждали сте го този човек, нали?

— Много пъти — каза Луис. — Но никога не съм говорил с него. Не вярвам той да ме е виждал. Всеки ден се разхожда, преди да отиде да си прибере пощата. С една дума, никога не се отдалечава от фермата. Пощенският раздавач му носи малкото неща, от които има нужда. Торба брашно, кило бекон, десетина яйца, пури, понякога и нещо за пиене.

— Но пощенските разпоредби забраняват това.

— Така е. Но пощаджиите го правят от години. Никой не може да пострада, докато някой не се оплаче. А това е изключено. По всяка вероятност раздавачите са единствените приятели, които е имал.

— Доколкото разбрах, този Уолас не се занимава много с фермерство.

— Дори никак. Има няколко лехи със зеленчуци и това с всичко. Цялото място е потънало в буреняци.

— Но все някак преживява. Трябва да получава пари отнякъде.

— Получава — кимна Луис. — На всеки пет или десет години продава шепа скъпоценни камъни на някаква фирма в Ню Йорк.

— Законно?

— Не мисля, че са крадени, ако това имате предвид. Предподагам, че ако някой реши да се заяде, все ще открие нещо незаконно. Не в самото начало, по времето, когато за пръв път е започнал да ги изпраща. Но законите се менят и предполагам, че както той, така и купувачите са в нарушение на доста от тях.

— И вие нямате нищо против?

— Направих проверка във фирмата — каза Луис — и те бяха доста притеснени. Първо на първо, те направо ограбват Уолас. Казах им да продължат да купуват. Казах им, ако някой отиде да ги проверява, да го насочат направо към мен. Казах им да си държат устата затворени и нищо да не променят.

— Не желаете някой да го подплаши — отбеляза Хардуик.

— Точно така, не искам. Искам раздавачът да продължи да му доставя стоки и нюйоркската фирма да продължи да изкупува скъпоценните му камъни. Нищо не искам да се промени. И преди да сте ме попитали откъде взема скъпоценностите, ще ви кажа, че не зная.

— Може да си има мина.

— Трябва да е страхотна мина. Диаманти и рубини, и смарагди — и все от една и съща мина…

— Предполагам, че дори и при цените, които му предлагат, си докарва доста добри пари.

Луис кимна.

— Изглежда, поредната пратка тръгва едва когато му свършат парите. Пък и няма нужда от кой знае колко. Живее доста скромно, ако съдим по продуктите, които си купува. Но е абониран за много вестници и списания, както и за десетки научни списания. Купува и много книги.

— Техническа литература?

— Да, отчасти, но най-вече следи развитието в различните области на науката: физика, химия, биология — все от тоя род.

— Не разбирам…

— Разбира се, че не разбирате. И аз не разбирам. Той не е учен. Или поне няма никаква системна научна подготовка. В онези години, когато е ходел на училище, науките не са се изучавали много, особено в сравнение с днешното образование по тези дисциплини. Да не говорим, че каквото и да е научил по онова време, не би му било от полза днес. Завършил е основно училище — от онези едностайни селски училища — и след това е изкарал една зима в „пансион“, както са му викали тогава, просъществувал година-две в градчето Милвил. В случай че не знаете, през петдесетте години на миналия век това се е считало за доста добро образование. По всичко изглежда, че е бил твърде интелигентно момче.

Хардуик поклати глапа.

— Звучи невероятно. Проверихте ли всичко това?

— Доколкото можах. Налагаше се да пипам внимателно. Не исках никой да разбере. Забравих нещо — много пише. Наведнъж купува дузини от онези подвързани бележници голям формат, а мастилото — на кило.

Хардуик се изправи от бюрото и закрачи нагоре-надолу из стаята.

— Луис — започна той, — ако не ми бяхте показали служебната си карта и ако не бях я проверил, щях да си помисля, че всичко това е някаква безвкусна шега.

Върна се при бюрото и седна. Взе молива и отново го затъркаля между дланите си.

— Вече две години се занимавате с този случай — каза той. — Нямате ли някакво обяснение?

— Никакво — отговори Луис. — Напълно съм объркан. Затова съм тук.

— Кажете ми нещо повече за живота му. Искам да кажа, след войната.

— Майка му почива — поясни Луис — още преди той да се върне. Баща му и съседите я погребват там, на фермата. По онова време много хора са постъпвали така. Младият Уолас получава отпуска, но не успява да се върне навреме за погребението. В онези години балсамирането не е било широко разпространено, а се пътувало бавно. След това се връща на фронта. Доколкото успях да разбера, това е била единствената му отпуска. Баща му остава да живее сам, без друга жена, обработвал си е земята и доста добре се е оправял. Доколкото мога да съдя, бил е добър фермер, изключително добър фермер за онези години. Получавал е няколко земеделски списания и е имал прогресивни схващания. Обръщал е например внимание на такива неща, като редуване на културите и борба с ерозията. Фермата не е била кой знае какво според днешните критерии, но е изкарвал достатъчно за прехраната си и дори е успявал да сложи нещо настрана.

След войната Инок се връща и двамата заедно обработват земята година-две. Баща му купува косачка — от онези теглени от кон машини с назъбен като сърп механичен нож, които са използвали и при косене, и при жънене. И в това е бил напредничав. В сравнение с нея обикновената коса изглежда направо допотопна.

Един ден баща му отива да коси на една ливада. Конете побягват, вероятно изплашени от нещо. Бащата на Инок изхвръква от седалката и пада право пред механичните ножове. Не ще да е била красива смърт…

Хардуик потръпна от отвращение.

— Направо ужасно — каза той.

— Инок успява да събере тялото на баща си и го откарва вкъщи. После взема една пушка и отива да търси конете. Открива ги на края на ливадата, застрелва ги и ги оставя там. Оставя ги буквално там, където

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×