на външната стена на къщата беше непокътната и служеше за четвърта стена на бараката.
Невероятно е, каза си Луис, че няма никаква врата, че Уолас живее тук, в тази барака, при положение че разполага с цяла къща. Сякаш имаше някаква причина да не обитава къщата и въпреки това да е принуден да живее близо до нея. А може би изкупва грях, като живее в тази барака, подобно на средновековен отшелник, заселил се в горска колиба или пустинна пещера.
Луис застана насред бараката и се огледа, надявайки се да открие някакво обяснение за това странно обстоятелство. Но не видя нищо, освен голия, неоспорим факт, че тук живее някой, и най-необходимите предмети от първа необходимост — печката, на която готвеше и с която се отопляваше, масата, на която се хранеше, лампата, която му служеше за осветление. Дори една шапка нямаше в повече (всъщност, сети се той, Уолас никога не носеше шапка), нямаше и друга връхна дреха.
Нямаше и следа от списания и вестници, а Уолас никога не се връщаше с празни ръце след срещите с раздавача. Беше абониран за „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Крисчън Саийнс Монитър“ и „Уошингтън Стар“, а също и за много научни и технически списания. Но тук нямаше и следа от тях, както и от многобройните книги, които купуваше. Никаква следа и от подвързаните дневници. Нямаше нищо, на което човек можеше да пише.
А може би, помисли си Луис, тази барака по необясними причини служи само за камуфлаж и не е нищо повече от грижливо подреден декор, който да накара човек да повярва, че Уолас живее именно тук. Може би той все пак живееше в къщата. Но в такъв случай защо бяха всички тези усилия, не особено успешни при това, целящи да накарат човек да повярва обратното?
Луис се обърна към вратата и напусна бараката. Заобиколи къщата и тръгна към верандата, която водеше към главния вход. Спря се под стълбите и се огледа. Не се чуваше никакъв шум. Слънцето бе преполовило пътя си към зенита, започваше да става топло и това затулено кътче на Земята бе утихнало и смълчано в очакване на горещините.
Погледна часовника си — разполагаше с още четирийсет минути, затова се качи по стълбите, прекоси верандата и спря пред вратата. Протегна ръка, хвана облата дръжка и я завъртя — само че нищо не се получи: топката дори не помръдна и стиснатите му пръсти се плъзнаха по нея по посока на завъртането.
Озадачен, той направи още един опит, но и този път не успя да завърти топката. Сякаш беше покрита с някаква твърда, хлъзгава като гладък лед материя, по която пръстите се плъзгаха, без да успеят да упражнят натиск върху топката.
Наведе се и отблизо разгледа дръжката, за да види дали няма следи от някакво покритие, но нищо не откри. Дръжката изглеждаше като нова — дори прекалено нова. Защото беше съвсем чиста, сякаш някой току-що я бе избърсал и лъснал. По нея нямаше нито една прашинка, нито пък времето беше оставило някакъв отпечатък.
Опита се да я драсне с нокът и нокътят се плъзна, без да остави следа след себе си. Прокара длан по повърхността на вратата — дървото също бе хлъзгаво. Не усети никакво триене и ръката му се плъзгаше по вратата, сякаш бе намазана с нещо. Но не се виждаше никаква смазка. Не се виждаше нищо, което да обясни хлъзгавината на дървото.
Луис премести ръка от вратата към дървената облицовка — тя също беше хлъзгава. Докосна я с длан, опита я с нокът и резултатът беше същият. Тази къща беше покрита с нещо, което я правеше гладка и хлъзгава — толкова хлъзгава, че дори прах не можеше да се задържи по повърхността й, нито времето успяваше да я бележи.
Продължи нагоре по верандата, докато стигна до един прозорец. И едва сега, когато застана пред прозореца, осъзна нещо, което не бе забелязал по-рано, нещо, което правеше къщата да изглежда по- мрачна, отколкото беше в действителност. Прозорците бяха черни. Нямаше завеси, нито транспаранти — това бяха просто черни правоъгълници, като празни очи върху голия череп на къщата.
Приближи съвсем до прозореца и залепи лице в него, като засенчи с ръце очите си, за да не му блести слънцето. Но дори и така не успя да види нищо в стаята. Пред погледа му се стелеше море от тъмнина и което беше най-странно, тъмната повърхност не притежаваше отразяващи свойства. Изобщо не виждаше отражението си в стъклото… Не виждаше нищо, освен черен мрак, сякаш попадналата върху прозореца светлина се поглъщаше от него, всмукваше се навътре и оставаше там. Веднъж попаднала върху прозореца, светлината повече не се връщаше обратно.
Напусна верандата и обиколи бавно къщата, като я оглеждаше внимателно. Прозорците до един бяха слепи, черни пространства, които всмукваха и задържаха светлината, а отвън цялата къща беше хлъзгава и твърда.
Заблъска с юмрук по дървената облицовка — все едно, че блъскаше по скала. Огледа внимателно необлицованите каменни основи и откри, че и там стената беше гладка и хлъзгава. Виждаха се дупки в хоросана между камъните, а и повърхността на самите камъни изглеждаше грапава, но когато прокара ръка по стената, не усети никакви неравности.
Върху неравната повърхност на камъка бе нанесено някакво невидимо вещество, и то толкова, колкото да запълни грапавините и дупчиците. Но човек не можеше да го усети, сякаш беше нематериално.
Приключил с разглеждането на стената, Луис се изправи и погледна часовника си. Оставаха му само десет минути. Трябваше вече да тръгва.
Тръгна надолу по хълма към буренясалата овощна градина. Преди да влезе, се спря и погледна назад: сега къщата изглеждаше различно. Вече не беше просто една сграда. Придобила бе своя собствена физиономия, подигравателна, ехидна, сякаш в недрата й се надигаше зловещ смях, който всеки миг щеше да избухне.
Луис се мушна в градината и се запровира сред дърветата. Нямаше пътека и под дърветата тревата и плевелите стигаха до пояс. Навеждаше се, за да избегне увисналите клони, и заобиколи едно дърво, изкоренено от бурята преди много години.
От време на време протягаше ръка и откъсваше по някоя от дребните и стипчиви ябълки, но още след първата хапка я захвърляше, защото нито една не ставаше за ядене, сякаш плодовете бяха поели от занемарената земя някаква присъща й горчилка.
В долния край на градината откри оградата, зад която се намираха гробовете. Тук тревата и бурените не бяха толкова високи и личеше, че оградата съвсем наскоро е била поправяна. В подножието на всеки един от гробовете, срещу трите грубо издялани от местен варовик надгробни плочи, растяха божури, превърнали се в гъста плетеница от стебла, избуяли на воля, защото от години никой не се грижеше за тях.
Застанал пред потъмнелите от времето колове на оградата, Луис проумя, че е попаднал на семейното гробище на Уоласови.
Но тук трябваше да има само две надгробни плочи. Чия беше третата?
Продължи край оградата към провисналата порта и влезе вътре. Застана пред гробовете и разчете надписите върху плочите. Буквите бяха ъгловати и неравни, очевидно изсечени от неумела ръка. Никакви набожни послания или стихове, нито ангелчета и агънца или каквито и да е ритуални фигури, какъвто е бил обичаят през шейсетте години на миналия век. Само имена и дати.
На първата плоча: Аманда Уолас 1821 — 1863.
На втората: Джедедая Уолас 1816 — 1866.
А на третата: –––
4.
— Дайте ми този молив, ако обичате — помоли Луис.
Хардуик престана да го върти между дланите си и му го подаде.
— А лист? — попита той.
— Ако обичате — каза Луис.
Наведе се пад бюрото и набързо издраска нещо.
— Ето — върна му той листа. Хардуик сбърчи чело:
— Нищо не разбирам.
Като изключим тази осмица отдолу.
— Цифрата осем, поставена водоравно. Да, зная. Символът за безкрайност.
