че е малко пожълтяла. И нищо чудно, помисли си той, защото написаното принадлежеше към една друга епоха. Това бе хрониката на последния ден, преди неговият свят да се сгромоляса около него.
А имаше ли смисъл, запита се той, да продължава да пише? Всичко, което заслужаваше да бъде описано, вече беше описано. Станцията щеше да бъде закрита, а неговата собствена планета — изоставена. Без значение беше дали ще остане на нея, или ще отиде на друга станция, на друга планета — Земята щеше да бъде окончателно изоставена.
Затвори ядно дневника, пъхна го обратно на мястото му върху рафта и се върна при писалището.
Земята беше изоставена, помисли си. Той самият също се чувстваше изоставен — изоставен и ядосан, и объркан. Яд го беше на съдбата (ако съществуваше съдба) и на глупостта. И не само на интелектуалната немощ на Земята, а и на интелектуалната немощ на галактиката, на глупавите им препирни, които можеха да сложат край на великото преселение на галактическите народи, достигнало най-сетне и до тази част на галактиката. Както на Земята, така и в галактиката броят и сложността на изобретенията, благородните идеи, мъдростта и ерудицията биха могли да бъдат белези на една култура, но не и на една цивилизация. За да бъде едно общество истински цивилизовано, трябваше да бъде нещо много повече от творец на машини и идеи.
Усети колко е напрегнат и изпита желание да направи нещо — да кръстосва станцията като затворено в клетка животно, да изтича навън и да крещи като луд, докато остане без дъх, да чупи и да руши, да даде воля на гнева и разочарованието си.
Посегна се и грабна пушката от писалището. Дръпна едно от чекмеджетата, където държеше боеприпасите си, извади една кутия с патрони, разкъса опаковката и изсипа съдържанието й в джоба си.
За момент остана неподвижен, с пушката в ръка, и усети как тишината в стаята отеква като гръм в ушите му; почувства нейната неприветливост и студенина и отново остави пушката върху писалището.
Що за детинщини, каза си той, да излива яда и негодуванието си върху нещо нереално. При това нямаше причини да се ядосва и негодува. Просто трябваше да признае закономерността на събитията и да ги приеме такива, каквито са. Това беше нещо, с което всеки човек трябваше отдавна да е свикнал.
Огледа се и отново почувства тишината в станцията — сякаш самата сграда бе притаила дъх, в очакване на някакво събитие, което щеше да настъпи, когато му дойдеше времето.
Засмя се тихо и отново посегна към пушката.
Реално или не, това все пак беше нещо, което щеше да ангажира съзнанието му, щеше да го откъсне за малко от морето от проблеми, бушуващо около него.
А имаше нужда и да постреля. Вече повече от десет дни не бе ходил на стрелбището.
28.
Подземието беше огромно. Краят му се губеше в далечината и тънеше в мрак, въпреки че бе запалил светлините. Представляваше плетеница от тунели и помещения, врязани дълбоко в скалата, легнала в основата на целия скат.
Тук се намираха грамадните цистерни с различните разтвори за пътуващите в цистерна; тук бяха помпите и генераторите, чието действие се основаваше на непознат за човечеството принцип на производство на електрическа енергия; а дълбоко под нивото на подземието бяха разположени огромните, пълни с киселина резервоари, в които се съхраняваха желатиноподобните остатъци от телата на онези същества, които пристигаха в станцията и при отпътуването си към някое друго място оставяха непотребните си вече тела.
Инок тръгна по един коридор, мина край цистерните и генераторите и стигна до някаква странична неосветена галерия. Откри електрическото табло, запали светлините и продължи нататък. От двете страни бяха инсталирани метални рафтове, за да има къде да складира безбройните вещи и предмети, и разните подаръци, донесени му от минаващите през станцията пътници. Отдолу догоре рафтовете бяха отрупани с купища джунджурии, пристигнали от всички краища на галактиката. И все пак, каза си той, това съвсем не е склад за непотребни вещи, защото малко са наистина непотребните неща сред тази сбирщина от предмети. Всяко от тях си имаше своето предназначение и своята стойност, било то практическа или естетическа, стига човек да знаеше как да го използва. Макар че може би не всички имаха предназначение което можеше да бъде оценено от земните жители.
В долния край на галерията имаше една етажерка, върху която „артикулите“ бяха подредени по- системно и грижливо. Всеки етикетиран, номериран, с препратка към каталога и определени дати в дневника. Това бяха нещата, които знаеше за какво служат, а в отделни случаи и принципът на действие му бе донякъде понятен. Някои от тях бяха безобидни играчки, други имаха огромна потенциална стойност, а трети нямаха нищо общо, поне в момента, с човешкия начин на живот; но имаше и такива — няколкото белязани с червен етикет — които биха накарали човек да потрепери от ужас само при мисълта за тяхното предназначение.
Продължи надолу по галерията, съпроводен от шума на стъпките си, отекващи високо в това населено с чуждоземни сенки място.
Най-сетне галерията се разшири и той се озова пред една овална зала, чиито стени бяха облицовани с някаква плътна сива материя — тя поглъщаше куршумите и не им позволяваше да рикошират.
Инок отиде до пулта, разположен в дълбока ниша в стената, набра един номер и бързо се върна в центъра на залата.
Светлините в залата бавно изгаснаха, после внезапно грейнаха отново и той вече не беше в залата, а на някакво друго място — място, което никога досега не бе виждал.
Намираше се на върха на невисок хълм, а теренът пред него се спускаше плавно към блатистите брегове на бавнотечаща река. Между подножието на хълма и блатната ивица се простираше истинско море от високи буйни треви. Въпреки че нямаше никакъв вятър, тревата се вълнуваше и той разбра, че вълнообразното движение на тревата е причинено от безбройните гадини, които щъкаха насам-натам. Оттам се чуваше зловещо грухтене, сякаш хиляда разярени свине се бореха около сто корита, за да докопат най- тлъстите късове в помията. А малко по-отдалеч, може би от реката, се носеше дълбок, монотонен рев, който звучеше продрано и уморено.
Инок усети как косата му настръхва и вдигна пушката, готов всеки миг да стреля. Изпита странно чувство — усещане, знаеше, че го грози опасност, а никаква опасност не се задаваше. И все пак дори самият въздух над това място — където и да се намираше — сякаш бе пропит с опасност.
Обърна се и обгърна с поглед гъстите, мрачни гори, които се спускаха по склоновете на веригата от крайречни хълмове и стигаха чак до тревното море, ширнало се около хълма, на който се бе озовал. Отвъд хълмовете се издигаха огромни тъмноморави планини, чиито върхове — също тъмноморави, защото по тях нямаше и следа от сняг — се губеха високо в небето.
Две четириноги същества излязоха тичешком от гората и се спряха до самия й край. Седнаха, подвиха опашки около краката си и му се ухилиха. Приличаха на вълци или на кучета, но не бяха нито едното, нито другото. Никога досега не бе виждал подобни същества. Козината им блестеше на слабото слънце, сякаш бяха намазани с нещо мазно, и покриваше само телата им — от врата нагоре главите и лицата им бяха голи. Напомняха зли старци, тръгнали на маскарад и обвили телата си с вълчи кожи. Но ефектът на дегизировката се разваляше от висналите от устата им червени езици, които лъщяха на фона на мъртвешки бледите им лица.
В гората цареше покой. Само двата звяра седяха на задните си крака и му се хилеха със странната си беззъба усмивка.
Гората беше гъста и мрачна, а листата на дърветата бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха черни. Всички листа лъщяха, сякаш някой нарочно ги бе полирал, за да им придаде специален гланц.
Инок отново се обърна и хвърли поглед към реката — досами тревите се спотайваха цяла сюрия подобни на жаби чудовища, близо два метра дълга и метър високи, телата им бяха с цвят на умряла риба, с едно- единствено око (ако изобщо беше око), което заемаше почти цялото пространство над носа. Очите им бяха фасетни и проблясваха в мъждивата слънчева светлина, досущ като очите на дебнеща котка, с пробягал по тях светлинен лъч.
Дрезгавият рев продължаваше откъм реката, а в промеждутъците от тишина се чуваше някакво слабо,
