тънко жужене, напомнящо сърдитото и злобно жужене на комар, готов за атака, само че по-пронизително от това на комара.
Инок вдигна бързо глава към небето и в далечината забеляза върволица от точици, но бяха толкова високо, че не бе възможно да се разбере какво представляват.
Той отново сведе поглед към редицата приклекнали, подобни на жаби същества, но с крайчеца на окото си долови някакво леко движение и рязко се обърна към гората.
Съществата с вълчи тела и голи като черепи глави напредваха бързо и безшумно нагоре по хълма. Не можеше да се каже, че тичат, защото движенията им нямаха нищо общо с характерните при тичане движения. По-скоро се движеха тъй, сякаш бяха изцвъркани от туба, като паста за зъби.
Инок вдигна рязко пушката и тя прилепна на рамото му, сякаш беше част от него. Главата на първия звяр кацна в прореза на мерника и мушката покри голото лице. Пушката подскочи, когато натисна спусъка, и без да изчака да види дали е повалил звяра, той насочи цевта към втория, презареждайки в движение; пушката подскочи още веднъж, вторият звяр се преметна във въздуха, после се потътри още малко напред и започна да се свлича надолу по хълма.
Инок отново зареди пушката и месинговата гилза проблесна на слънцето, докато той се завъртя бързо към другия склон.
Подобните на жаби същества вече бяха по-близо. Но в момента, в който се обърна към тях, те се спряха, седнаха на задните си крака и се загледаха в него.
Той бръкна в джоба си, извади два патрона и ги напъха в магазина на мястото на изстреляните.
Ревът откъм реката бе спрял, но сега пък се чуваше някакъв крясък от неизвестна посока. Огледа се внимателно, за да открие източника, но нищо не забеляза. Стори му се, че идва откъм гората, но и там не се виждаше нищо.
Между отделните крясъци се долавяше предишното жужене, но сега сякаш се бе усилило. Вдигна поглед към небето и видя, че точиците са станали по-големи. Вече не се движеха в една редица, а образуваха кръг, който се спускаше спираловидно надолу. Все още се намираха прекалено високо, за да се разбере какво представляват.
Отново се извърна към чудовищните жаби и откри, че са по-близо, отколкото преди. Бяха успели да припълзят малко по-нагоре по склона.
Инок вдигна пушката, но този път не изчака да я нагласи на рамото си, а стреля от хълбок. Окото на най-близкото същество се пръсна, издавайки звук, подобен на плясъка на камък, хвърлен в локва вода. Съществото нито подскочи, нито се катурна, а просто се слегна на земята и се сплеска, сякаш някой бе поставил крака си върху него и бе натиснал точно толкова, колкото е необходимо, за да го спити. Сплесканото му тяло остана да лежи там, а на мястото на окото се появи голяма кръгла дупка, която започна да се пълни с гъста като слуз жълтеникава течност — кръвта на съществото най-вероятно.
Останалите тръгнаха бавно назад, без да го изпускат от очи. Оттеглиха се от хълма и се спряха едва когато стигнаха до високите треви.
Крясъците вече се чуваха по-близо, а жуженето ставаше все по-пронизително. Нямаше съмнение, че крясъците идват откъм близките хълмове.
Инок рязко се обърна и този път го видя — огромен черен балон, крачещ в небето, се спускаше надолу по отсрещния скат, стъпвайки между дърветата и издавайки тъжни крясъци. При всеки крясък туловището се издуваше и свиваше, а при всяка стъпка се полюшваше насам-натам, тъй като висеше между четири прави като върлини крака, които продължаваха над него и се събираха в една обща става, свързваща горната част на тази причудлива двигателна система с разперените навън долни крайници, които го издигаха високо над гората. Пристъпваше сковано, като повдигаше краката си високо над широките корени на дърветата, преди да направи следващата крачка. При всяка крачка се чуваше пращенето на клоните и трясъкът на дърветата, които чупеше и поваляше по пътя си.
Инок усети как кожата на гърба му се опитва да се навие на руло като щора на прозорец, а космите на тила му се изправиха, подчинявайки се на някакъв първичен инстинкт в стремежа си да наподобят настръхнала пред боя грива.
Но както си стоеше, почти парализиран от страх, някаква частица от съзнанието му си спомни, че вече е стрелял веднъж, и пръстите му се спуснаха към джоба, извадиха един патрон и го пъхнаха на мястото на изстреляния.
Жуженето се чуваше още по-силно, преминало бе в по-висока тоналност и се приближаваше с огромна скорост.
Инок вдигна глава и видя, че точиците вече не кръжат в небето, а се спускат надолу към него, подредени една след друга.
Хвърли един поглед към балона, който продължаваше да врещи и да се клатушка върху кокилестите крака. Продължаваше да напредва, но пикиращите точици бяха по-бързи и първи щяха да достигнат хълма.
Инок изнесе пушката леко напред и нагоре, готов всеки миг да я долепи до рамото си, и продължи да следи полета на връхлитащите точици — вече не точици, а зловещи аеродинамични тела, всяко въоръжено с рапира, която стърчеше от главата му. Нещо подобно на клюн, помисли си Инок, защото тези същества сигурно бяха птици, но изглеждаха по-дълги, по-тънки, по-големи и по-страшни от коя да е земна птица.
Жуженето премина в писък, който продължи да се усилва и стана толкова остър, че косите му се изправиха от ужас. И през цялото време като метроном, отмерващ такта, прозвучаваха врясъците на черния балон, закрачил надолу по хълма.
Инок дори не разбра кога ръцете му са вдигнали пушката и са я долепили до рамото му, изчаквайки момента, когато първото от пикиращите чудовища ще е достатъчно близо, за да стреля.
Падаха като камъни от небето и бяха по-големи, отколкото си ги бе представял — големи и прииждащи, като стрели, насочени право към него.
Пушката го ритна по рамото и първата птица се сгърчи, тялото й изгуби стреловидната си форма, прекърши се на две и се понесе право надолу. Зареди и веднага стреля — втората загуби равновесие и се запремята. Отново зареди и натисна спусъка. Тревата се люшна, вятърът пое отпуснатото, разкъсано тяло и като обрулен лист го понесе настрани към реката.
Останалите прекратиха атаката. Завиха леко и поеха право нагоре към небето, размахали огромните си като на вятърна мелница крила.
Върху хълма падна сянка, някъде отгоре се появи могъщ стълб и се стовари встрани от хълма. Земята потрепера, а там, където стъпи кракът, скритата от тревата вода изригна като фонтан.
Крясъците станаха оглушителни, изпълниха цялото пространство и огромният крачещ балон бавно се заспуска надолу.
Инок успя да различи лицето му, ако това уродливо и отвратително нещо можеше да се нарече лице. Имаше остър клюн, под него някакъв смукателен орган вместо уста и още десетина органа, вероятно очите му.
Краката приличаха на обърнати V-та, като вътрешните отсечки бяха малко по-къси от външните. В центъра на тези вътрешни рамена висеше огромният балон — туловището, а лицето се намираше отдолу под него, за да вижда съществото цялото ловно поле под себе си.
Изведнъж разперените навън крака започнаха да се прегъват, оказа се, че имат стави, и туловището приклекна за да сграбчи жертвата си.
Инок не разбра кога е вдигнал пушката и е започнал да стреля, но усети тласъците на приклада върху рамото си. Имаше чувството, че някой друг стреля вместо него, а той стои настрана и наблюдава как онзи държи оръжието и натиска спусъка.
От черния балон се разхвърчаха парчета месо и по туловището му се появиха назъбени пукнатини, от които потече мътна течност, която се изпари и започна да ръси черни капки.
Затворът изщрака на празно — изстрелял бе всички патрони, по нямаше нужда да продължава стрелбата. Огромните крака започнаха да треперят и да поддават, нараненото тяло се затресе конвулсивно сред гъстата мъгла, която излизаше от него. Крясъците бяха престанали и Инок чу трополенето на черните капки върху ниската трева на хълма.
Разнесе се отвратителна миризма, а капките, които падаха върху него, бяха лепкави и приличаха на студено машинно масло. Огромното туловище, издигащо се над него на своите кокилести крака, започна да
