течност. Човек можеше да премести едно или всички топчета едновременно, но формата на цялото тяло никога не се променяше. Дали е някакъв калкулатор, запита се Инок, но едва ли беше възможно, защото всички топчета си приличаха и по нищо не се различаваха едно от друго. Или поне човешкото зрение не бе способно да ги различи. Интересно, каза си той, дали зрението на Сияйните бе способно да открие някаква разлика между тях? И ако това беше калкулатор, какви задачи се решаваха с него? Математически? Или етични? Или може би философски? Но това беше чиста глупост, защото кой е чувал за калкулатор, с който се решават етични или философски задачи? Или по-точно кой на Земята е чувал подобно нещо? Най- вероятно не беше калкулатор, а нещо съвсем друго. Може би някаква игра — нещо като пасианс?
Ако разполагаше с достатъчно време, би могъл в крайна сметка да разбере за какво служи. Но време нямаше, а и не си струваше в момента да се занимава толкова много с една-единствена вещ при наличието на стотици други не по-малко фантастични и по-непонятни неща. Защото, докато си блъскаше главата над някоя конкретна вещ, постоянно щеше да го гложди мисълта, че може би се е захванал с най- незначителната от всички.
Приличам на турист, си каза Инок, попаднал в огромен музей и напълно объркан от множеството непознати неща, които го заобикалят отвсякъде.
Протегна ръка, но не към кълбото от топчета, а към блестящата бутилчица върху наметалото. Вдигна я и когато я приближи до очите си, забеляза, че върху стъклото (или диаманта?) са гравирани някакви думи. Поизмъчи се, докато разчете написаното. Едно време, доста отдавна, можеше да чете писмото на Сияйните, ако не гладко, то поне достатъчно бързо. Но от години не беше се занимавал с него и много неща бе забравил, тъй че сега се запъваше на всеки символ. Преведен най-свободно, надписът върху бутилката гласеше: Да се взема при появата на първите симптоми.
Значи беше лекарство! Което е трябвало да се вземе при появата на първите симптоми. Но, изглежда, симптомите са се появили и развили толкова бързо, че собственикът на шишенцето не е успял да се добере до него и е починал тъй, както си е седял на кушетката.
Почти със страхопочитание Инок постави шишенцето обратно върху наметалото, намествайки го в малката вдлъбнатина, която се бе образувала върху плата.
Толкова да са различни от нас, помисли си Инок, а тъй да си приличаме в някои дребни неща! Чак е страшно! Защото това шишенце и надписът върху него напълно съответстваха на шишенцето с лекарството, което можеше да бъде приготвено във всяка квартална аптека.
До кълбото от топчета се намираше една кутия — той се пресегна и я взе в ръка. Беше изработена от дърво и имаше най-обикновена заключалка. Вдигна капака и видя, че е пълна с лъскавите като метал листи, на които пишеха Сияйните.
Внимателно вдиша най-горния лист и откри, че това съвсем не беше лист, а дълга, нагъната като хармоника лента. Отдолу имаше още ленти, очевидно изработени от същия материал.
Върху нея беше написано нещо, доста избледняло и неясно, и Инок трябваше да го доближи до очите си, за да го прочете.
До моя –––, — приятел: („приятел“ не беше точната дума; по-скоро „кръвен брат“ или може би „побратим“, а смисълът на предхождащите я прилагателни изобщо не му беше ясен).
Писмото се четеше трудно. Стилът му имаше нещо общо с официалния, шаблонизиран вариант на езика, но очевидно носеше отпечатъка и на индивидуалността на автора, изразяваща се в изблици на словесна елегантност и необичайни обрати на речта, които често замъгляваха смисъла на казаното. Инок продължи да чете бавно надолу, без да разбира всичко, но все пак достатъчно, за да схване най-общо съдържанието на писмото.
Авторът се връщаше от посещение на някаква друга планета или може би просто на някакво друго място. Името на това място или планета не бе познато на Инок. По време на посещението си там явно бе изпълнил някакъв обред (какъв точно, не му стана съвсем ясно), който имаше нещо общо с наближаващата му смърт.
Изненадан, Инок препрочете последния израз. И докато много от написаното дотук не му беше ясно, тъкмо в този пасаж нямаше нищо неясно. Наближаващата ми смърт, беше написал той и просто нямаше как да сбърка в превода. И трите думи му бяха познати.
Авторът увещаваше своя добър (приятел?) да направи същото. Твърдеше, че това му е донесло утеха и сега пътят пред него е чист.
Нямаше никакви други подробности, никакви пояснения. Просто заявяваше най-спокойно, че е сторил нещо, което с счел за необходимо да уреди преди смъртта си. Сякаш е знаел за предстоящата си смърт и не само не се е страхувал от нея, а дори я е приемал с безгрижие.
По-нататък (писмото не беше разделено на параграфи) разказваше за някого, с когото се бе срещал и с когото бе обсъждал някакъв въпрос, напълно непонятен, тъй като Инок не познаваше използваната терминология.
Следваше: Силно съм обезпокоен от посредствеността (некомпетентността? негодността? безсилието?) на настоящия пазител на (следваше загадъчният символ, който приблизително можеше да бъде преведен като Талисман). Защото (дума, която, съдейки по контекста, вероятно означаваше дълъг период от време), още от смъртта на предишния пазител. Талисманът се обслужва много нерационално. Всъщност от (друг израз, означаваш продължително време) не сме имали истински (екстрасенс?), способен да го използва ефективно. Мнозина кандидати сме изпитали, но никои досега не е показал нужните качества. А без такъв посредник галактиката губи непосредствения си контакт с ръководещия принцип на живота. Затова тук, в (храма? светилището?), всички сме обезпокоени от това, че при липсата на тясна връзка между хората и (няколко неразбираеми думи) в галактиката ще настъпят хаос и разруха (имаше още един ред, който Инок не успя да преведе).
В следващото изречение ставаше дума за нещо съвсем различно — за хода на подготовката на някакъв културен фестивал, чиято основна идея, поне за Инок, беше в най-добрия случай мъглява.
Той бавно сгъна писмото и го постави обратно в кутията. Стана му малко неудобно от това, че го прочете — сякаш бе проявил нездраво любопитство към нещо, което нямаше право да знае. Тук, в храма, пишеше в писмото. Изглежда, авторът е бил един от мистиците на Сияйните и е писал до своя стар приятел, философа. Най-вероятно останалите писма бяха от същия автор — писма, които възрастният Сияен е ценял толкова много, че ги е вземал със себе си по време на пътуванията си.
Стори му се, че откъм гърба му задуха лек ветрец. Всъщност не ветрец, сякаш въздухът се раздвижи и някак странно захладя.
Обърна се и погледна назад към галерията — нищо не помръдваше, поне очите му нищо не доловиха.
Вече не усещаше ветреца в гърба си, ако изобщо беше ветрец. Появи се за миг и докато се обърне — вече го нямаше. Сякаш дух бе минал край него, помисли си Инок.
А дали Сияйният имаше дух?
Близките му на Вега XXI още в същия миг бяха разбрали за смъртта му и за обстоятелствата, при които бе починал. Бяха информирани и за изчезването на тялото. А и авторът на писмото пишеше тъй спокойно, много по-спокойно, отколкото би било по силите на повечето човешки същества, за предстоящата си смърт.
Възможно ли бе Сияйните да знаят повече за живота и смъртта, отколкото бе известно на останалите? И ако беше така, дали го бяха записали черно на бяло и съхранили в някое хранилище (или хранилища) в галерията?
При тях ли беше отговорът? — запита се.
Приклекнал над куфара, той си помисли, че това е възможно, че може би някой вече е разкрил тайните на живота и съдбата. Изпита облекчение при тази мисъл, едно особено, вътрешно удовлетворение от готовността си да повярва, че вероятно съществува цивилизация, която е открила отговора на най- загадъчното уравнение на вселената. И че може би чрез решението на това уравнение се хвърля мост към духовната сила, която се родее с времето и пространството, и с всички други основни фактори, върху които се крепи целостта на вселената.
Опита се да си представи какво би изпитал човек, установил контакт със силата, но това се оказа невъзможно. Запита се дали и онези, които вече са осъществявали такъв контакт, биха могли да намерят думи, за да го опишат. Каза си, че сигурно и те нямаше да успеят. Защото би ли могъл човек, след като
