целият му живот преминава в непосредствена връзка с времето и пространството, да каже какво означават те за него или какво усеща при досега си с тях?
Юлисис, помисли си той, не му бе казал цялата истина за Талисмана. Беше му казал, че е изчезнал и че галактиката усеща липсата му, но не му бе казал, че от много години мощта и славата му бяха намалели поради неспособността на неговия пазител да осигури качествена връзка между хората и силата. И през всичкото това време корозията, причинена от липсата на такава връзка, бе разяждала устоите на галактическото братство. Днешните проблеми, каквито и да бяха те, не бяха възникнали през последните няколко години, а бяха назрявали далеч по-дълго време, отколкото повечето извънземни бяха склонни да признаят. Макар че, каза си той, повечето извънземни вероятно нищо не са знаели.
Инок затвори капака на кутията и я върна обратно в куфара. Някой ден, помисли си, когато има нужната нагласа, когато вниманието му не е изцяло ангажирано от напиращите събития и когато превъзмогне усещането, че проявява нездраво любопитство, ще се опита да направи пълен и точен превод на всички писма. Защото беше сигурен, че в тях ще открие допълнителна информация за тази прелюбонитна раса. И може би тогава щеше да е в състояние да разбере какво представлява тяхната човечност — човечност не в традиционния, общоприет смисъл, предполагащ принадлежността към човешкия род на Земята, а като съвкупност от определени норми на поведение, лежащи в основата на всяко разумно общество, така както онова, което наричаме човечност в тесния смисъл на думата, лежи в основата на представата ни за човека.
Посегна да затвори капака на куфара, но спря.
Някой ден, беше си казал преди малко. Но този „някой ден“ можеше и да не настъпи. Такъв начин на мислене — да си представяш, че винаги ще има някои ден — бе възможен при условие, че се намира вътре в станцията. Защото тук дните нямаха край и пред него имаше много, безкрайно много дни. Тук човек придобиваше една изкривена и нереална представа за времето и можеше да си позволи лукса да гледа на себе си като на пътник, поел по дълъг, почти безконечен път. Но всичко това скоро можеше да свърши и времето изведнъж да приеме обичайното си измерение. Ако напуснеше станцията, щеше да дойде и краят на дългата върволица от дни пред него.
Бутна обратно капака и го облегна на рафтовете. Извади кутията и я постави на пода до себе си. Щеше да я занесе горе и да я сложи при друтите неща, които трябваше да е готов да вземе със себе си, ако напуснеше станцията.
Ако? — запита се той. Имаше ли все още някакво съмнение? Беше ли вече направил мъчителния си избор? Дали — без да си дава сметка — не бе стигнал до него и сега волю-неволю трябваше да се съобразява с него?
И ако наистина бе избрал това, сигурно бе направил и другия избор: ако напуснеше станцията, нямаше вече да е в състояние да се яви пред Галакгическата централа и да моли Земята да бъде отучена да воюва.
Ти си представителят на Земята, му бе казал Юлисис. Ти си единственият, който може да представлява Земята. Но имаше ли всъщност право да представлява Земята? Можеше ли все още да се смята за истински представител на човешкия род? Той беше човек, принадлежащ на деветнайсетия век, и като такъв можеше ли да представлява двайсетия? До каква степен, запита се той, се променя човешкият характер с всяко ново поколение? И не само че принадлежеше на деветнайсети век, но отгоре на всичко вече почти сто години живееше изолирано и при специални условия.
Приклекнал до куфара, той се погледна отстрани и със страх, а и с известна доза самосъжаление се запита какво представлява, дали наистина е част от човечеството, дали, неусетно и за самия него, не бе възприел толкова много от разнородните чуждоземни идеи, под чието влияние се намираше, че се бе превърнал в някакъв странен хибрид, в един своеобразен галактически мелез.
Спусна бавно капака и го затвори здраво. После бутна куфара на мястото му.
Пъхна кутията с писма под мишница, изправи се, взе пушката и се отправи към стълбището.
31.
Намери няколко празни кашона, забутани в ъгъла на кухнята — кашони, в които Уинслоу му носеше заръчаните от града провизии, — и започна да ги пълни с ценните си вещи.
Списанията, подредени по течения, заеха един голям кашон и част от втори. Взе една купчина стари вестници, грижливо опакова дванайсетте диамантени бутилки от лавицата над камината и ги сложи в друг кашон, предварително подпълнен с още вестници, за да не се счупят. Извади от шкафа веганската музикална кутия и я опакова със същото внимание. От друг шкаф измъкна чуждоземната литература, която бе събрал, и я нареди в четвъртия кашон. Прегледа и писалището, но не откри нищо интересно — само разни боклуци и вехтории се въргаляха из чекмеджетата. Видя диаграмите си, смачка ги и ги изхвърли в кошчето за боклук, което стоеше до писалището.
Отнесе вече пълните кашони в другия край на стаята и ги нареди до вратата, за да са му подръка. Луис му обеща камион, но може би щеше да мине известно време, докато пристигне, след като му съобщеше, че има нужда от него. Но ако багажът с ценните вещи бе готов, можеше сам да го изнесе навън и да изчака идването на камиона.
Ценните вещи, замисли се той. Можеше ли човек да каже какво е ценно? За списанията и най-вече за чуждоземната литература нямаше съмнение, разбира се. Но останалите неща? Кои от останалите неща да вземе? Всяко беше ценно; всяко нещо трябваше да се изнесе. И това не беше невъзможно. Ако разполагаше с време и при положение че не възникнеха допълнителни усложнения, би могъл да измъкне навън всичко, което се намираше в тази стая или долу в подземието. Всичко това му принадлежеше и той имаше право да се разполага с него, защото му го бяха подарили. Но това, разбира се, не означаваше, че Галактическата централа няма да се противопостави най-енергично на намерението му да вземе каквото и да е.
И ако това се случеше, от изключително важно значение беше да съумее някак да измъкне поне най- ценните вещи. Може би трябваше да слезе в подземието и да докара онези неща, които бяха маркирани и знаеше за какво служат. По-добре да вземе тях, отколкото една камара съвсем непознати предмети.
Спря се нерешително и се огледа. Всичко, което се намираше върху масичката за кафе, също трябваше да бъде изнесено, включително задействаната от Луси малка пирамида от сфери.
Забеляза, че Животинчето пак бе пропълзяло до ръба на масата и паднало на пода. Наведе се и го вдигна. Беше пораснало още малко, откакто го видя за последен път, и сега беше оцветено в бледорозово, докато предишния път беше кобалтовосиньо.
Може би, помисли си той, погрешно го наричаше Животинчето. Най-вероятно не беше живо същество. Дори и да беше, това бе някаква форма на живот, която му беше съвсем непозната. Не беше нито от метал, нито от камък, но много приличаше и на двете. Пилата не оставяше следа по него и веднъж или два пъти едва удържа на изкушението да го цапардоса с чук, за да види какво ще стане, макар да бе готов да се обзаложи, че ефектът ще е нулев. Бавно увеличаваше размерите си и се движеше, но той изобщо нямаше представа как го прави. Достатъчно бе да го остави за малко и да се върне — и то вече бе помръднало, съвсем малко наистина, почти незабележимо. Знаеше, че е наблюдавано, и не се движеше, докато го наблюдават. Не се хранеше, доколкото можеше да съди, а, изглежда, и не изхвърляше нищо. Менеше цвета си, но напълно безсистемно и без никаква видима причина.
Едно същество, пристигнало някъде откъм Стрелец, му го бе подарило само преди година-две. Самото същество, спомни си Инок, също заслужаваше да влезе в учебниците. Може би в действителност не беше крачещо растение, но тъкмо на такова приличаше — едно тънко и хилаво растение, израснало на бедна почва и без достатъчно вода, но успяло да роди множество израстъци, приличащи на евтини дрънкулки, които при всяко негово движение звънтяха като хиляди сребърни звънчета.
Инок си спомни, че се бе опитал да попита съществото какво представлява подаръкът, но крачещото растение само разтърси дрънкулките си, изпълвайки стаята с камбанения си звън, и не го удостои с отговор.
Тогава бе поставил подаръка върху единия край на писалището и по-късно, дълго след като съществото си бе заминало, бе забелязал, че нещото се е придвижило до другия край на писалището. Но самата мисъл, че едно такова нещо е способно да се движи, му се стори налудничава, затова в крайна сметка си внуши, че сигурно е забравил точно къде го е сложил. Трябваше да минат няколко дена, докато се убеди, че то
