наистина се движи.
Трябваше да го вземе със себе си, когато напусне станцията, а също и пирамидата на Луси, и кубчето, което показва картини от други светове, ако се вгледаш в него, и още много други неща трябваше да вземе със себе си.
Стоеше, хванал Животинчето в ръка, и едва сега за пръв път си зададе въпроса, защо се приготвя за напускане.
Действаше така, сякаш вече е решил да изостави станцията, сякаш е избрал Земята пред галактиката. Но кога и как, запита се той, бе взел това решение? Решения се вземат след внимателни преценки и съпоставки, а той нищо не бе преценявал и съпоставял. Не бе сложил на везните всички плюсове и минуси, за да види накъде ще се наклонят. Изобщо нищо не бе обмислил. Неизвестно как и неизвестно кога решението само се бе натрапило — едно решение, което доскоро му изглеждаше немислимо, а сега бе взето с такава лекота.
А дали пък, зачуди се той, не бе усвоил, без сам да разбере, толкова много от странните идеи и навици на чуждоземците, че неусетно бе развил в себе си един нов начин на мислене, способността да разсъждава подсъзнателно, която бе стояла неоползотворена до момента, в който се бе появила необходимостта от нея.
В навеса имаше още един-два кашона и той реши да ги вземе, за да приключи с пакетирането. После щеше да слезе в подземието и пренесе горе вещите, които имаха етикет. Хвърли поглед към прозореца и с известна изненада установи, че трябва да побърза, защото скоро слънцето щеше да се скрие. Вечерта наближаваше.
Сети се, че е забравил да обядва, но нямаше време.
Щеше да хапне нещо по-късно.
Обърна се, за да остави Животинчето на масата, и в този миг слухът му долови някакъв лек шум, който го накара да замръзне на мястото си.
Нямаше съмнение, че това е приглушеното потракване на приведен в действие материализатор. Прекалено често бе чувал този звук, за да си позволи да го сбърка.
Без съмнение това бе служебният материализатор, защото по другия можеше да се пътува само след предварително изпратено известие.
Трябва да е Юлисис, помисли си той. Решил е да се върне. А може би беше друг член на Галактическата централа. Защото ако беше Юлисис, щеше да му съобщи, че пристига.
Пристъпи бързо напред, за да може да вижда ъгъла, където се намираше материализаторът, и забеляза как оттам се появява някаква тъмна и висока фигура.
— Юлисис! — извика Инок, но още докато изговаряше името, разбра, че това не е Юлисис.
За миг му се стори, че напетата фигура е облечена във фрак, бяла папионка и цилиндър, но после видя, че съществото не е нищо друго освен един плъх, изправен на задните си крака, с тъмна, лъскава козина, която покриваше цялото му тяло, и заострена като на гризач муцуна. За миг съществото обърна глава към него и тогава забеляза проблясъка на червените му очи. После отново се обърна към ъгъла и Инок видя как ръката му посяга към окачения на кръста му кобур и измъква нещо, което дори в тъмния ъгъл блестеше като метал.
Тук ставаше нещо нередно. Съществото беше длъжно да го поздрави. Редно беше да го приветства и да дойде да се срещне с него. Вместо това му бе хвърлило един поглед с червените си очи и пак се бе обърнало към ъгъла.
Металният предмет бе изваден от кобура и нямаше съмнение, че това е пистолет или някакво оръжие, подобно на пистолет.
Значи така, помисли си Инок, са решили да закрият станцията. Един бърз изстрел, без никакви обяснения, и управителят пада мъртъв на земята. Не са изпратили Юлисис, защото на Юлисис не можеше да бъде поверено убийството на един стар приятел.
Пушката лежеше върху писалището и нямаше никакво време за губене.
Но плъхоподобното същество не се обърна към стаята. Продължаваше да стои с лице към ъгъла, а ръката му, стиснала лъскавото оръжие, започваше бавно да се повдига нагоре.
В мозъка на Инок проеча алармен сигнал, той вдигна ръка и изкрещявайки, запрати Животинчето към съществото в ъгъла. Дори не разбра кога е извикал, тъй като крясъкът се изтръгна от дъното на душата му.
Защото, изведнъж си даде сметка той, съществото нямаше за цел да убие управителя, а да разруши станцията. Единственото нещо в ъгъла, към което би могло да насочи оръжието си, бе пултът за управление, нервният център, ръководещ дейността на станцията. И ако успееше да го унищожи, цялата станция щеше да излезе от строя. За да заработи отново, щеше да се наложи да изпратят космически кораб с екип от техници, но дори и от най-близката станция пътуването щеше да продължи с години.
При вика на Инок съществото се извърна рязко и се приведе малко, тъй че премятащото се във въздуха Животинче го улучи в корема и го запрати назад към стената.
Инок се хвърли напред с протегнати ръце и се вкопчи в съществото. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се плъзна по пода. Инок сграбчи пришълеца и сега, когато беше в близост до него, вонята на тялото му го удари в носа — отвратителна, прииждаща на вълни смрад.
Ръцете му се сключиха зад него и го повдигнаха — оказа се, че не е толкова тежко, колкото изглеждаше. С внезапно и мощно движение успя да го откъсне от ъгъла и да го хвърли на земята. Тялото се плъзна по пода, удари се в един стол и се спря. Но съществото се изправи като метална пружина и скочи към пистолета.
Инок направи две огромни крачки и го хвана за врата. Повдигна го и го разтърси толкова яростно, че пистолетът отново изхвръкна от ръката му, а торбата, която висеше на ремък през рамото му, се заблъска като механичен чук по косматите му ребра.
Вонята беше гъста, толкова гъста, че на Инок му се стори, че може да я види, и усети как се задушава, докато разтърсва съществото. После изведнъж стана по-лошо, много по-лошо — сякаш огън гореше в гърлото му, а в главата му блъскаше чук. Имаше чувството, че са го ударили в стомаха и смазали гърдите му. Ръцете му пуснаха съществото и той залитна назад, преви се на две и повърна. Вдигна ръце към лицето си и се опита да отблъсне вонята от себе си, да изчисти ноздрите и устата си, да я изтрие от очите си.
Като през мъгла видя как съществото се изправи, грабна пистолета и хукна към вратата. Не чу думите, които съществото изрече, но вратата се отвори и то се впусна напред и изчезна. Вратата отново се затвори след него.
32.
Клатушкайки се, Инок прекоси стаята към писалището и се подпря на него, за да не падне. Вонята бе започнала да намалява и главата му се избистряше, но все още не можеше да повярва, че всичко това се бе случило. Защото беше невероятно да се случи. Съществото бе пътувало по служебния материализатор, а единствено членовете на Галактическата централа имаха право да го ползват. А нито един член на Галактическата централа — в това беше сигурен — не би се държал като плъхоподобното същество. От друга страна, съществото знаеше паролата, чрез която се задействаше вратата. А освен него и Галактическата централа, никой друг не би могъл да я знае.
Пресегна се и взе пушката. Всичко е наред, каза си той. Нищо не бе пострадало. Само дето едно извънземно се разхождаше на воля по Земята. А това той не можеше да допусне. Земята беше затворена за извънземни. Като планета, която не членуваше в галактическото братство, тя представляваше забранена за посещения зона.
Инок стисна пушката в ръка — знаеше какво трябва да направи: трябваше да върне пришълеца в станцията и да го отпрати от Земята;
Изрече фразата на глас и тръгна към вратата. Излезе навън и заобиколи къщата.
Съществото тичаше през полето и почти бе достигнало края на гората.
Инок хукна презглава след него, но още преди да стигне до средата на полето, плъхоподобното същество потъна в гората и се скри от погледа му.
Гората започваше да притъмнява. Полегатите лъчи на залязващото слънце все още огряваха гъсто
