Изправи се рязко, завъртайки пушката натам. Но преди да успее да насочи дулото, сянката се стовари върху него, бутна го назад и го събори по гръб, а една огромна, широко разперена длан затисна устата му.
— Юлисис! — извика Инок задавено, но страховитата сянка само изсъска предупредително.
Тежестта бавно се отмести от него и ръката престана да затиска устата му.
Юлисис посочи към канарите и Инок кимна с глава.
Юлисис припълзя още по-близо и наведе главата си към Инок. Когато зашепна, устата му се намираше на сантиметър от ухото на Инок.
— Талисманът! — каза той. — Талисманът е в него!
— Талисманът! — изтръгна се от Инок, преди да успее да сподави вика си, сещайки се, че не бива да вдига никакъв шум, за да не разбере онзи отгоре къде се намират.
От скалата над тях се откърти един камък и се затъркаля надолу, подскачайки по склона, Инок се сниши още по-близо до земята зад прикритието на падналия дънер.
— Залегни! — извика той на Юлисис. — Залегни! Въоръжен е!
Но ръката на Юлисис го дръпна за рамото.
— Инок! — извика той. — Погледни, Инок!
Инок се изправи рязко — на фона на небето, отгоре на канарите, се виждаха тъмните очертания на две боричкащи се фигури.
— Луси! — извика той.
Защото това бяха фигурите на Луси и на пришълеца. Успяла е да се промъкне до него, помисли си той. Тази глупава малка нещастница се е промъкнала до него! Докато вниманието на онзи е било ангажирано с тях, тя е успяла да се приближи до него и да го нападне. В ръката си държеше нещо като тояга, някой сух клон най-вероятно, беше я вдигнала над главата си, готова да нанесе удар, но пришълецът я държеше здраво и не й позволяваше да го удари.
— Стреляй! — каза Юлисис с равен и безизразен глас. Инок вдигна пушката, но не успя да се прицели добре поради сгъстяващия се мрак. Освен това двете фигури бяха много близо една до друга. Прекалено близо.
— Стреляй! — извика Юлисис.
— Не мога — каза Инок сподавено. — Прекалено е тъмно за стрелба.
— Трябва да стреляш — заяви Юлисис рязко, с напрегнат глас. — Трябва да рискуваш.
Инок отново вдигна пушката и този път целта сякаш се виждаше по-ясно. Разбра, че проблемът не е толкова в тъмнината, колкото в онзи несполучлив пръв изстрел в света на ревящото чудовище на кокилестите крака. Щом тогава не улучи, и сега можеше да не улучи.
Мушката кацна върху главата на плъхоподобното същество, после главата мръдна встрани, но веднага след това отново кацна на мушката.
— Стреляй! — изрева Юлисис.
Инок натисна спусъка и пушката проехтя продрано. Горе върху скалите съществото остана право още секунда-две, въпреки че половината му глава бе отнесена и на фона на сумрачното западно небе се видя как, подобно на черни мушици, се разхвърчаха парченца от разкъсаната му плът.
Инок пусна пушката и се просна на земята, заравяйки пръсти в оскъдната, покрита с мъх почва, прималял от ужас при мисълта, какво можеше да се случи, и готов да се разплаче от благодарност, че не се случи, че годините, прекарани на онова фантастично стрелбище, най-сетне бяха дали резултат.
Колко странно, помисли си той, че толкова много безсмислени неща обуславят съдбата ни. Защото стрелбището беше също толкова безсмислено, колкото и играта на карти или билярд — единственото му предназначение беше да развлича управителя на станцията. И въпреки това часовете, прекарани там, го бяха подготвили тъкмо за този час и за този конкретен случай — за този един-единствен миг на този нищожно малък склон.
Пристъпът на слабост отмина, потъвайки сякаш в земята под него, и лека-полека в душата му се настани покой — покоят на дърветата и на горската почва, на онова първо затишие при падането на нощта. Сякаш небето и звездите, и самата вселена се бяха надвесили ниско над него и му нашепваха за предвечното му единение с тях. И за миг му се стори, че се е докоснал до началото на някаква велика истина и заедно с тази истина бе настъпило едно непознато досега блаженство и величие.
— Инок — прошепна Юлисис. — Инок, братко мой…
В гласа на чуждоземеца прозвуча нещо като едва сподавено ридание — до този момент никога не бе наричал землянина свой брат.
Инок се изправи на колене. Горе върху камарата скали грееше някаква мека и чудно красива светлина, една мека и нежна светлина, сякаш гигантска светулка бе запалила своя светилник и не го бе изгасила, оставяйки го да гори.
Светлината се движеше по скалите и идваше към тях, и той видя, че Луси се движи със светлината, сякаш се спускаше към тях с фенер в ръка.
Ръката на Юлисис се показа от тъмнината и сграбчи Инок за рамото.
— Виждаш ли? — попита той.
— Да, виждам. Какво е…
— Това е Талисманът — каза Юлисис, захласнат, с хриптящ от вълнение глас. — И тя е нашият нов пазител. Този, когото търсим от толкова години.
33.
Това не е нещо, с което можеш да свикнеш, си каза Инок, докато крачеха през гората. Ни за миг не преставаш да го усещаш. Това е нещо, което ти се иска да притиснеш силно до себе си и завинаги да го задържиш там, но дори и когато вече не е при теб, сигурно никога няма да го забравиш.
Това е нещо, което по никакъв начин не може да бъде описано — и майчина любов, и бащина гордост, и обожанието на любимата, и близостта на приятеля, всичко това и още много други неща. С него и най- дългите разстояния изглеждат близки, сложното става просто, изчезват всички страхове и мъки и едновременно с това човек изпитва едно особено чувство на дълбока тъга, сякаш усеща, че до края на живота му не ще има друг такъв миг и че само след малко ще го загуби, и никога няма да си го възвърне. Но това не става, защото този сублимен миг няма край и няма край.
Луси вървеше между тях, притиснала торбата с Талисмана до гърдите си, прегърнала го здраво с двете си ръце. Инок я погледна — озарена от меката му светлина, тя приличаше на малко момиченце, понесло любимата си котка.
— Вече цял век — каза Юлисис, — може би от много векове, а може би никога досега не е светил толкова красиво. Аз самият не помня да съм го виждал да грее така. Прекрасно е, нали?
— Да — отвърна Инок. — Прекрасно е.
— Сега пак ще бъдем едно цяло — каза Юлисис. — Пак ще сме способни да чувстваме. Ще бъдем един народ, вместо много отделни народи.
— Но съществото, което…
— Голям умник излезе — каза Юлисис. — Искаше откуп, за да го върне.
— Значи е бил откраднат?
— Не знам всички подробности — отговори Юлисис. — Всичко ще се изясни, разбира се.
Смълчани, те продължиха да крачат през гората. В далечината, на изток, през върхарите на дърветата прозираше първата руменина в небето, предвещаваща изгрева на луната.
— Едно не разбирам — обади се Инок.
— Питай — каза Юлисис.
— Как е възможно онова същество да го е държало в ръцете си и да не го е почувствало — абсолютно нищо да не е усетило. Ако можеше да го усети, нямаше да го открадне.
— Сред милиардите живи същества — каза Юлисис — единици са онези, които могат, образно казано, да се включат на неговата вълна. За теб или за мен Талисманът е абсолютно безполезна вещ. На нас няма да реагира. Можем цял живот да го държим в ръцете си и нищо няма да се случи. Но е достатъчно един от онези избраници на съдбата да го докосне с пръст и той оживява. Получава се някаква хармония, някаква сетивна връзка между този странен уред и космическата духовна сила. Разбира се, не самият уред, а
