— Това е Ханк — обади се Уинслоу. — Ханк избяга надолу по хълма.
— Съжалявам, че го уплашихме — каза Инок. — Никой не бива да се страхува от това.
— От самия себе си се плаши той — додаде пощаджията. — Ужасът е в самия него.
И това е вярно, помисли си Инок. Човек така е устроен, винаги е било така. Винаги е носил ужаса в себе си. От самия себе си се е страхувал.
34.
Заровиха гроба и оформиха могила. Петимата постояха още минута-две, заслушани в неспокойния вятър, който се луташе из окъпаната в лунна светлина ябълкова градина. В далечината, от кухините над речната долина, козодои си подвикваха един на друг в сребристата нощ.
На лунната светлина Инок се опита да прочете надписа, издълбан върху грубо издялания надгробен камък, но беше прекалено тъмно. Макар че нямаше нужда да го чете — знаеше го наизуст:
Когато си писал това, му каза представителят на Сияйните предната вечер, си чувствал нещата като нас. Но веганецът не беше прав, макар да не му го каза тогава. Защото това не беше само веганско, а общочовешко чувство.
Думите бяха изрязани неумело, с една-две правописни грешки, защото езикът на Сияйните не е лесен за усвояване. Камъкът не беше толкова твърд, колкото мрамора или гранита, най-често използвани за надгробни плочи, и надписът нямаше да издържи дълго. След няколко години слънцето, дъждовете и студовете щяха да направят буквите по-неясни, а след още няколко години съвсем щяха да ги заличат и само грапавините върху камъка щяха да подсказват, че тук е имало надпис. Но това нямаше значение, помисли си Инок, защото думите не бяха издълбани само върху камъка.
Инок погледна към Луси, застанала от другата страна на гроба. Талисманът отново бе поставен в торбата и сиянието му беше по-приглушено. Тя все още го притискаше здраво към гърдите си и лицето й продължаваше да бъде възторжено, но безучастно — сякаш вече не живееше на този свят, а се бе преместила на някое друго място, в някое друго, далечно измерение, което обитаваше съвсем сама и без спомени за миналото.
— Мислиш ли — попита Юлисис, — че би дошла при нас? Дали ще я пуснат? Земята не би ли…
— Земята — каза Инок — няма думата. Ние, жителите на Земята, сме свободни хора. Единствено от нея зависи.
— Смяташ ли, че би приела?
— Така мисля — отвърна Инок. — Дори ми се струва, че цял живот е очаквала този момент. Питам се дали не го е предчувствала и без Талисмана.
Защото тя открай време беше в контакт с някаква непозната на хората сила. У нея имаше нещо, което никой друг не притежаваше. Човек го усещаше, но не знаеше как да го назове, защото това нещо нямаше име. И се бе опитвала да го използва някак, без да знае какво да прави с него — махаше брадавици, лекуваше наранени пеперуди и кой знае още колко неща, за които нямаше свидетели.
— А баща й? — попита Юлисис. — Онзи, който се разкрещя и избяга от нас?
— Аз ще се оправя с него — каза Луис. — Ще отида да си поговорим. Познавам го доста добре.
— Значи искаш да я вземеш със себе си в Галактическата централа? — попита Инок.
— Ако няма нищо против — отвърна Юлисис. — Централата веднага трябва да бъде уведомена.
— А оттам и цялата галактика?
— Да — каза Юлисис. — Много ни е необходима.
— Питам се дали не бихте могли да ни я заемете за ден-два?
— Да ви я заемем?
— Да — каза Инок. — Защото и ние имаме нужда от нея. Ние имаме най-голяма нужда от нея.
— Разбира се — отвърна Юлисис. — Но не…
— Луис — попита Инок, — смятате ли, че е възможно нашето правителство — Държавният секретар например — да бъде убедено да включи едно лице на име Луси Фишър като член на делегацията ни за мирната конференция?
Луис замънка нещо, после млъкна и пак заговори:
— Мисля, че е възможно да се уреди.
— Представяте ли си — продължи Инок — въздействието на това момиче и на Талисмана на масата за преговори?
— Мисля, че е възможно — отговори Луис. — Но съм сигурен, че Държавният секретар ще иска да говори с вас, преди да вземе решение.
Инок се извърна леко към Юлисис, но не стана нужда да задава въпроса си на глас.
— Но, разбира се — каза Юлисис на Луис. — Обадете ми се и аз ще дойда, за да взема участие в срещата. Освен това бихте могли да предадете на уважаемия Държавен секретар, че няма да е зле да започне сформирането на световен комитет.
— Световен комитет?
— Който да организира — отвърна Юлисис — приобщаването на Земята към нас. Нали не бихме могли да приемем пазител от една планета, която не членува в братството?
35.
На лунната светлина камарата от повалени скали се белееше като скелета на някое праисторическо животно. Защото тук, близо до ръба на канарата, която се извисяваше над реката, грамадните дървета бяха доста по-нарядко и островърхият зъбер стърчеше гол под небето.
Инок се спря до един огромен каменен блок и погледна надолу към сгърчената фигура сред скалите. Бедният, несретен глупак, помисли си той, загинал толкова далеч от дома си и тъй безсмислено.
Макар че сигурно не беше нито беден, нито глупав, защото в този мозък, сега разкъсан и безвъзвратно разпилян, вероятно са се таяли планове за величие — подобно плановете, зародили се в мозъка на един наш Александър или Ксеркс, или Наполеон, — мечти за някаква неограничена власт, неморална като замисъл и извоювана, и отстоявана без оглед на средствата, и с такива грандиозни измерения, че всякакви нравствени съображения оставаха на заден план.
За миг се опита да си представи същината на този план, но още докато подлагаше на изпитание въображението си, осъзна колко е глупаво да прави подобни опити, тъй като беше сигурен, че съществуват неизвестни нему фактори и съображения, които вероятно не бе в състояние да проумее.
Но така или иначе, нещо се бе объркало, защото в самия план Земята не би могла да изпълнява никаква друга роля, освен да служи за убежище в случай на опасност. И фактът, че това създание лежеше тук, показваше, че се е намирало в безизходица и е опитало една последна рискована акция, която се бе провалила. И колкото и да бе абсурдно, помисли си Инок, причината за провала се дължеше на факта, че съществото, опитвайки се да избяга, бе докарало Талисмана буквално в задния двор на едно момиче екстрасенс, и то на една планета, на която никой не би допуснал, че може да има екстрасенс. Защото сега, след всичко станало, не можеше да има никакво съмнение, че Луси бе усетила Талисмана и той я бе привлякъл, както магнит стомана. Вероятно тя не знаеше нищо повече от това, че Талисманът се намира тук и че е нещо, което тя трябва да притежава, че е нещо, което бе очаквала през целия си самотен живот, без да знае какво е то и без да се надява някога да го открие. Също като дете, което внезапно съзира някаква лъскава, чудно красива играчка на коледната елха и си казва, че това е най-прекрасното нещо на Земята и трябва да го притежава.
Това същество, помисли си Инок, трябва да е било способно и изобретателно. Защото се изисква голям талант и изобретателност първо да откраднеш Талисмана, да го укриваш с години и най-сетне да проникнеш в тайните архиви на Галактическата централа. Но щеше ли всичко това да се случи, запита се той, ако Талисманът бе действал както трябва? И ако бе действал, щяха ли изобщо да съществуват подобен цинизъм и безогледна алчност, които да мотивират едно такова деяние?
Но това беше вече в миналото. Сега Талисманът бе възвърнат, намерен бе и нов пазител — едно
