— Ами останалото?
— Не зная — каза Луис. — Това е надписът върху третата плоча. Преписах го…
— И вече го знаете наизуст.
— Би трябвало. Доста време го изследвам.
— Никога в живота си не съм виждал подобно нещо — учуди се Хардуик. — Разбира се, не съм специалист в тази област и познанията ми са твърде незначителни.
— Излишно е да си блъскате главата. Досега никой не е успявал да ми каже нещо за него. Липсва каквато и да е прилика, дори и най-далечната, с познатите ни езици или с други надписи от този род. Показвал съм го на хора, които се смятат за капацитети. И то не на един-двама, а на цяла дузина. Казвах им, че съм го открил на една стръмна скала. Сигурен съм, че повечето от тях ме имат за смахнат. От онези, дето се опитват да докажат, че римляните или финикийците, или ирландците, или дявол знае кои още са открили Америка преди Колумб.
Хардуик постави листа на бюрото.
— Разбирам какво имахте предвид — каза той, — когато заявихте, че сега неизвестните са повече, отколкото в началото. Освен че имаме един млад мъж на повече от сто години, възниква и загадката с гладката къща и третата надгробна плоча с неразгадаемия надпис. Казвате, че никога не сте разговаряли с Уолас?
— Никой не разговаря с него. С изключение на пощаджията. Всеки ден излиза на разходка и винаги носи пушка.
— И хората се страхуват да говорят с него?
— Заради пушката, искате да кажете.
— Ами да, горе-долу това имах предвид. Питам се защо ли я носи?
Луис вдигна рамене.
— И аз не зная. Опитвал съм се да открия някакво обяснение, да разбера защо я мъкне навсякъде със себе си. Доколкото ми е известно, досега изобщо не е стрелял с пушката. Но не смятам, че заради пушката хората не искат да говорят с него. Той е един анахронизъм, същество от друга епоха, доживяло до наши дни. Никой не се страхува от него, в това съм сигурен. Прекалено отдавна живее по тези места, за да се страхуват от него. Прекалено добре го познават. Той е част от пейзажа, като някое дърво или канара. И въпреки това никой не се чувства удобно с него. Предполагам, че повечето от тях биха се чувствали неудобно, ако се срещнат лице с лице с него. Защото той е нещо, което те не са — нещо по-висше от тях, но едновременно с това и доста по-низше. Той е като човек, който е превъзмогнал човешката си природа. Струва ми се, че мнозина от неговите съседи може би тайно се срамуват от него, чувстват се посрамени, защото някак си, сигурно по нечестен начин, е успял да избегне остаряването — едно от наказанията, но може би и една от привилегиите, отдадени на целия човешки род. И може би този таен срам обяснява отчасти нежеланието им да говорят за него.
— Изглежда, доста време сте загубили, за да го следите?
— Да, имаше такова време. Но сега имам цял екип. Следят го на смени. Наблюдаваме го от десетина различни точки и постоянно ги меним. Всеки ден, всяка минута къщата на Уолас се намира под наблюдение.
— Тази история наистина ви е отровила живота.
— И не без основание — каза Луис. — Трябва да ви покажа още нещо.
Той се наведе и вдигна куфарчето, което бе поставил до стола си. Отключи го, извади няколко снимки и ги подаде на Хардуик.
— Какво мислите за това? — попита.
Хардуик ги пое. И замръзна. Лицето му стана мъртвешки бледо. Ръцете му започнаха да треперят и той внимателно остави снимките на бюрото. Видял бе само най-горната. Останалите изобщо не погледна.
Луис видя въпроса, изписан върху лицето му.
— В гроба — каза той. — В този, който се намира под плочата със странния надпис.
5.
Апаратът за съобщения запищя остро, Инок Уолас прибра тетрадката, в която пишеше, и се надигна от писалището. Прекоси стаята и отиде при писукащия апарат. Натисна един бутон, бутна някакво копче и писукането спря.
Апаратът забръмча равномерно и съобщението започна да се оформя върху плаката — отначало съвсем бледо, но постепенно потъмня и се открои съвършено ясно. Известието гласеше:
№406301 ДО СТАНЦИЯ 18327. ПЪТНИК НА 16097.38. ЖИТЕЛ НА ТУБАН VI. БЕЗ БАГАЖ. ЦИСТЕРНА №3. РАЗТВОР 27. ОТПЪТУВАНЕ ЗА СТАНЦИЯ 12892 НА 16439.16. ПОТВЪРДЕТЕ.
Инок вдигна поглед към окачения на стената голям галактически хронометър. Разполагаше с близо три часа.
Докосна един бутон и отстрани на апарата се показа тънък метален лист, върху който бе изписано съобщението. Вторият екземпляр автоматично отиде на съхранение в архива. Апаратът изщрака и плаката се изчисти, готова за следващото съобщение.
Инок измъкна металната плака, внимателно наложи перфорацията върху шпиндела, за да се получи второто копие, после отпусна пръсти върху клавишите и започна да пише: №406301 ПРИЕТ. ПОТВЪРДЕТЕ ВЕДНАГА. Съобщението се появи върху плаката и той го остави там.
Тубан VI? Опита се да си спомни дали по-рано е имал посещение оттам. Щеше да провери в картотеката си веднага щом приключеше със задълженията си.
Пътниците в цистерна, какъвто беше този, бяха по правило най-скучни от всички. Обикновено трудно се разговаряше с тях, защото най-често представата им за език беше прекалено трудна за разбиране. Освен това самият им начин на мислене почти винаги се оказваше прекалено отвлечен, за да намерят обща тема за разговор.
Макар че, спомни си той, това не винаги беше вярно. Преди няколко години имаше един пътник в цистерна някъде от съзвездието Хидра (а не беше ли от Хияди?), с когото беседва цяла нощ и малко остана да забрави да го отпрати навреме, защото им беше тъй интересно, че се надпреварваха да споделят мисли (не може да се каже, че си служеха с думи), и в това кратко време успяха доста да се опознаят, а може би и малко да се сближат.
Той или тя, или то — за това изобщо не стана въпрос — повече не се появи. Обикновено така ставаше, помисли си Инок, малцина идваха за втори път. Повечето просто минаваха оттук.
Но той или тя, или то (това нямаше значение) фигурираше черно на бяло в дневника му, като всички останали, без нито едно изключение, всички бяха в дневника му. Спомни си, че след това почти целия ден прекара приведен над писалището, за да запише всички неща, които бе научил, всички впечатления, които бе натрупал за една далечна и красива, и томително-вълнуваща земя (томително-вълнуваща, защото имаше толкова неща, които не можеше да разбере), за да опише топлината и дружелюбието, установили се между него и това безформено, сгърчено, грозно същество от един друг свят. И сега, когато и да пожелаеше, по всяко време можеше да извади дневника от рафта и отново да преживее онази нощ. Макар че досега не бе го правил. Странно защо, помисли си той, никога нямаше време или все не можеше да се накани да прелисти и препрочете поне част от всичко онова, което бе записвал през годините.
Остави апарата за съобщения и закара цистерна №3 до материализатора, нагласи я точно под него и затегна заключващия механизъм. После издърпа подвижния маркуч и набра върху селектора №27. Напълни цистерната и освободи маркуча, който се прибра обратно в стената.
Върна се при апарата, изчисти плаката и изпрати потвърждението си, че всичко е готово за пристигането на пътника от Тубан, получи двойно потвърждение от другия край, после превключи апарата на неутрално положение, тъй че да е готов да приеме следващото съобщение.
След това отиде до шкафа с картотеката, който се намираше до писалището, и измъкна едно чекмедже, пълно с фишове. Порови малко и откри Тубан VI, с препратка към 22.VIII.1931 г. Прекоси стаята и се насочи към стената, отдолу догоре заета с рафтове, изпълнени докрай с книги, научни и други списания. Намери дневника, който търсеше, и се върна с него при писалището.
22.VIII.1931 г., установи той, когато откри мястото в дневника, е бил един от по-спокойните му дни.
