Посрещнал бе само един пътник, този от Тубан VI. И въпреки че записките му за този ден изпълваха почти цяла страница с неговия ситен, нечетлив почерк, на посетителя бе посветил не повече от един параграф.
В края на параграфа, в малкото останало място, бе вместена следната препратка: Виж 16.Х.1931 г.
Прелисти страниците, докато попадна на 16.Х., и видя, че това бе един от дните, в които Юлисис бе идвал да инспектира станцията.
Името му, разбира се, не беше Юлисис. Всъщност той изобщо нямаше име. В неговото общество нямали нужда от имена, защото били възприели система за назоваване, много по-експресивна от именната. Но тази система, дори самият й замисъл, беше от такова естество, че не можеше да бъде разбрана, а още по-малко използвана от човешки същества.
— Ще ви наричам Юлисис — припомни си Инок думите, които му каза при първата им среща. — Трябва да ви наричам някак.
— Нямам нищо против — каза странното по онова време (но престанало да му се струва странно) същество. — Но мога ли да попитам защо Юлисис?
— Защото това е името на един от най-великите представители на моя народ.
— Радвам се, че избрахте това име — заяви току-що кръстеното същество. — Звучи ми гордо и величествено и откровено казано, с удоволствие ще го нося. А аз ще ви наричам Инок, защото двамата с вас ще работим заедно в продължение на много от вашите земни години.
Наистина измина много време оттогава, помисли си Инок, отворил дневника на написаното през онзи октомврийски ден преди повече от трийсет години. Години, които го бяха обогатили и удовлетворили по начин, който човек не би могъл да си представи, ако не познава всички факги.
И това щеше да продължи още много години, каза си той, много повече години, отколкото бяха минали досега — още стотици години, може би хиляда. И през тези хиляда години колко ли още неща щеше да научи?
Макар че, помисли си той, знанията може би не бяха най-важното.
Но той знаеше, че всичко това можеше и да не се случи, защото сега можеше да му бъде попречено. Бяха се появили наблюдатели, или поне един наблюдател и който и да беше той, не след дълго щеше да предприеме някакви действия. Но докато не настъпеше този момент, нямаше представа какво да прави или как да реагира на тази опасност. Това беше нещо, което не можеше да не се случи. През всичките тези години бе очаквал да се случи нещо подобно. Дори беше учудващо, каза си той, че не се бе случило по- рано.
Беше предупредил Юлисис за тази опасност още в деня на първата им среща. Тогава седеше на стъпалата, които водеха към верандата, и сега, като се замисли, откри, че помни всичко така ясно, сякаш беше вчера.
6.
Беше късен следобед. Седеше на стъпалата и наблюдаваше как отвъд реката и над хълмовете на Айова се събираха огромни бели буреносни облаци. Беше горещо и задушно, въздухът бе замрял и не се усещаше никакъв повей. Пред обора пет-шест мърляви кокошки вяло ровичкаха земята — колкото да се намират на работа, а не защото се надяваха да открият нещо за ядене. Шумът от крилата на врабчетата, пърхащи между стряхата на обора и живия плет от дяволски нокът, ограждащ нивата оттатък пътя, беше остър и сух, сякаш перата на крилете им се бяха втвърдили от горещината.
Беше си помислил, че седи и зяпа облаците, когато има толкова работа — царевицата трябва да се изоре и сеното да се прибере, и житото да се ожъне и нареди на кръстци.
Защото независимо от всичко случило се, животът продължаваше и човек трябваше да изживее дните си тъй, както може. И това беше един урок, напомни си той, който трябваше да е научил наизуст през последните няколко години. Но войната някак си се различаваше от това, което се бе случило тук. На война човек го знаеше и го очакваше, и беше подготвен, когато се случеше, но тук нямаше война. Тук беше мирът, към който се бе върнал. И човек имаше право да очаква, че в един мирен свят наистина ще намери мир и в него няма да има място за насилие и страх.
Сега беше сам, като никога сам. Сега или никога можеше да започне отначало. Може би точно сега трябваше да започне отначало. Но и тук, на това парче земя или на някое друго място то пак щеше да е едно начало, белязано с горчивина и мъка.
Седеше на стъпалата с отпуснати върху колената длани и наблюдаваше как от запад се събират буреносни облаци. Можеше и да завали, а земята имаше нужда от дъжд, но можеше и да се размине, защото над преливащите една в друга речни долини въздушните течения бяха непостоянни и беше невъзможно да се предвиди накъде ще поемат тези облаци.
Не забеляза пътника, докато не свърна към портата. Беше висок мъж с непохватни движения и дрехите му бяха прашни — по всичко личеше, че иде отдалече. Пое към него по пътеката и Инок го изчака да приближи, като го наблюдаваше, но без да се помръдне от стъпалата.
— Добър ден — проговори накрая Инок. — Твърде е горещо, за да ходите пеш. Защо не поседнете за малко.
— С удоволствие — отвърна странникът. — Но може ли първо да пийна малко вода?
Инок се изправи.
— Елате с мен — каза той. — Ще ви изпомпам студена вода.
Тръгна през стопанския двор и отиде до помпата. Откачи канчето от куката, на която висеше, и го подаде на мъжа. После хвана ръчката на помпата и я задвижи нагоре-надолу.
— Нека потече малко — каза той. — Иска време, докато стане съвсем студена.
Водата плисна от чучура и се разля по дървения капак на помпата. Бликаше на тласъци, в синхрон с движенията на Инок.
— Мислите ли, че ще завали? — попита странникът.
— Един бог знае — каза Инок. — Скоро ще разберем.
Имаше нещо смущаващо в този пътник. Нищо конкретно всъщност, по-скоро някаква особеност, която предизвикваше смътно безпокойство. Огледа го внимателно докато помпеше, и реши, че може би ушите на странника са малко по-заострени отгоре, отколкото трябва, но го отдаде на въображението си, защото, когато ги погледна отново, му се сториха съвсем нормални.
— Смятам, че вече се е изстудила — каза Инок.
Пътникът подложи канчето и изчака да се напълни. Предложи го на Инок. Инок поклати глава.
— Първо вие. Имате повече нужда от мен.
Странникът пи жадно, разливайки част от водата по себе си.
— Още? — попита Инок.
— Не, благодаря — каза странникът. — Но мога да напълня едно за вас, ако искате.
Инок натисна ръчката и когато канчето се напълни, странникът му го подаде. Водата беше студена и Инок, усетил едва сега колко е жаден, я изпи почти до дъно. После окачи канчето на куката и каза:
— Е, сега можем да поседнем.
