главата; и той самият, заиграл се с кубчетата на пода.
И още едно нещо помнеше, може би по-ясно от всичко останало. На масата имаше голяма лампа, а на стената зад нея висеше календар. Светлината на лампата огряваше като прожектор картината, изобразена върху календара. Ето го добрият Дядо Коледа — препуска на шейната по горската пътека и всички горски обитатели са излезли да го видят. Над дърветата е кацнала огромна луна, а земята е застлана с дебел сняг. Две зайчета, приседнали край пътя, умилено съзерцават Дядо Коледа; до тях е застанала една сърничка, а малко по-нататък — миеща мечка, обвила крачета с шарената си опашка; на един надвиснал клон едно до друго стоят катеричка и синигер. Дядо Коледа ги приветства с високо вдигнат камшик и бузите му са червени, усмивката весела, и елените, които теглят шейната, са бодри, въодушевени и горди.
През всички тези години този Дядо Коледа от средата на деветнайсети век бе препускал по пътеките на времето, размахал весело камшик, за да приветства обитателите на гората. И заедно него бе пропътувала и златистата светлина на лампата, озаряваща и сега стената и карираната покривка на масата.
Ето че, помисли си Инок, някои неща не умират — паметта, съзнанието, детският спомен за топлата и уютна кухня през онази снежна зимна вечер.
Но те живееха единствено в мислите, в душата, защото нищо друго не бе оцеляло. Нямаше я сега кухнята, нито всекидневната със старомодния диван и стола люлка; нямаше я гостната с нейната натруфена елегантност от брокат и коприна; нямаше ги и двете спални — за гости на първия етаж и семейната на втория.
Всичко това бе изчезнало и сега имаше само една стая. Целият втори етаж и всички вътрешни стени бяха премахнати и сега къщата представляваше една огромна стая. В единия край се намираше галактическата станция, а в другия — жилищната площ на оператора на станцията. В единия ъгъл имаше легло и печка, която работеше на непознат на Земята принцип, и един чуждоземен хладилник. Стените бяха заети от шкафчета и рафтове, отрупани със списания и книги.
Едно-единствено нещо се бе запазило от старата къща единственото нещо, което Инок не бе позволил на чуждоземния екип, изградил станцията, да разруши — масивната стара камина, иззидана от тухли и местен камък, която едно време се намираше във всекидневната. И тя все още си стоеше там, единственото нещо, което му напомняше за онези години, единственото нещо, останало му от Земята, със солидната си, поожулена вече дъбова полица, която баща му бе издялал с брадвата от един голям дънер и после бе рендосал и изгладил на ръка.
По полицата над камината, по рафтовете и масата бяха пръснати предмети и вещи, които нямаха земен произход, а някои нямаха и земни названия — това бяха натрупаните през годините подаръци от дружелюбни пътници. Някои имаха предназначение, други просто бяха непригодни за употреба от представител на човешката раса или не действаха при земни условия. Имаше и такива, за чието предназначение изобщо нямаше представа и които бе приемал с притеснение, с много смотолевени благодарности, от добронамерените люде, които му ги бяха донесли.
А на другия край на стаята бяха разположени купищата сложни машинарии, издигащи се чак до нивото на демонтирания втори етаж, с помощта на които пътниците преодоляваха пространствата, разделящи една звезда от друга.
Нещо като крайпътен хан, помисли си той, една спирка на галактически кръстопът.
Нави диаграмите на руло и ги постави обратно в писалището. Дневника върна на мястото му сред останалите дневници на рафта.
Погледна към галактическия часовник на стената и видя, че е време да тръгва.
Бутна стола си напред към писалището и облече куртката, окачена на гърба на стола. Взе пушката от стойката и обърнат с лице към стената, изрече единствената дума, която беше нужно да изрече. Стената се плъзна безшумно встрани, той пристъпи напред и влезе в бараката с оскъдната покъщнина. Зад него стената се върна обратно и по нея не остана никакъв белег, по който да личи, че това е нещо повече от най- обикновена стена.
Инок излезе от бараката. Навън беше хубав летен ден. След две-три седмици, помисли си той, щяха да се появят първите признаци на есента и някаква особена хладина във въздуха. Първите златничета бяха вече цъфнали, а само преди ден-два бе забелязал, че ранните богородични по стария плет бяха започнали да порозовяват.
Зави край къщата и пое към реката през дългата незасята нива, обрасла с лескови шубраци и осеяна тук-таме с групички саморасли дървета.
Това е Земята, помисли си той — една планета, създадена за Човека. Но не само за Човека, защото тази планета принадлежеше и на лисицата, и совата, и невестулката, на змията, скакалеца, рибите, и на всички други живи твари, които изпълваха въздуха и земята, и водата. И дори не само на родените тук, а и на онези други същества, чийто дом се намираше на други земи, на други планети, които, макар и отдалечени на светлинни години, в основата си бяха същите като Земята. Тя принадлежеше и на Юлисис, и на Сияйните, и на всички останали, които, ако се наложеше и ако пожелаеха, биха могли съвсем спокойно, без никакви помощни средства, да живеят на тази планета.
Хоризонтите ни са безбрежни, а не виждаме по-далеч от носа си, помисли си той. Дори и днес, когато огнените ракети, излитащи от Кейп Канаверал, се опитват да разкъсат древните окови, толкова рядко мечтаем за тях.
Отново усети копнежа, все по-нарастващия копнеж, копнежа да разкаже на цялото човечество за онези неща, които бе научил. Не толкова за конкретните неща, макар че някои от тях биха били от голяма полза за човечеството а за общите неща, без подробностите, за най-важното — че има разумни същества из цялата вселена, че Човекът не е сам, че стига да намери пътя, вече никога няма да е сам.
Мина напреки през нивата, прекоси тясната горичка и излезе на широката скала, която увенчаваше стръмния склон над реката. Застана там, както бе заставал и през хиляди други утрини, и се загледа в реката, понесла величествено сребристосините си води през гористата долина отдолу.
Стари, древни води, каза той, обръщайки се безмълвно към реката, вие всичко сте видели — и високите една миля грамади на ледниците, които са дошли, преседели и напуснали, оттегляйки се бавно и неохотно, сантиметър по сантиметър, към полюсите, увличайки със себе си топящите се води от същите тези ледници, превръщайки ги в потоп, залял тази долина с невиждана оттогава вълна; и мастодонта, саблезъбия тигър, големия като мечка бобър, бродили из тези древни хълмове и огласяли нощта със своя рев и вой; и малките групички хора, подтичващи безмълвно из гората или драпащи нагоре по скалите, или плъзгащи се по повърхността ти, превзели горите и водите ти, със слаби тела, но със силна воля и упорити така, както никое друго същество не е било упорито; а съвсем неотдавна и онзи друг род хора със светли идеали в главите и жестоки оръжия в ръцете, и ужасна непоколебимост в сърцата да наложат своята поля. А още по-преди, защото тази земя е древна, и другите форми на живот, и промените в климата, и преобразованията, настъпили със самата Земя.
И какво мислиш за всичко това? — понита той реката. — Защото ти знаеш и миналото, и бъдното, и времето е твое, и би трябвало вече да са ти известни отговорите, или поне част от отговорите.
Така, както и Човек можеше да е получил отговорите, ако бе съществувал няколко милиона години — така, както и той самият би могъл да стигне до отговорите няколко милиона години след тази лятна утрин, ако все още е жив тогава.
Но аз мога да помогна, помисли си Инок. Не мога да дам отговорите, но мога да помогна на Човека в мъчителното търсене на тези отговори. Мога да му дам вяра и надежда, и мога да му предложа цел, каквато досега изобщо не е имал.
Но той знаеше, че няма да се осмели да го направи.
Долу в ниското един ястреб бавно описваше кръгове над речния път. Въздухът беше толкова чист, че Инок си представи как, ако малко си напрегнеше очите, би могъл да различи всяко перце по разперените му крила.
Това място обладава някакво почти приказно свойство, каза си той. Величествената гледка, прозрачният въздух и чувството за пълна откъснатост оставят усещането за душевна възвишеност. Това сякаш беше едно необикновено място, едно от онези необикновени места, които всеки човек сам трябва да открие за себе си и да се чувства щастлив, ако го открие, защото имате такива, които търсеха, но не го намираха. И което беше най-лошото, имаше и такива, които дори не го и търсеха.
Стоеше изправен на скалата, обхванал с поглед долината, и съзерцаваше ленивия летеж на ястреба и
