Сигурно преценките му не бяха чак толкова неверни. Така беше. Зад колибите просветна слаба светлина, хвърляйки бледи, жълти отблясъци върху бамбуковите стени. Стражите го поведоха към едно широко място, ярко осветено. На около двадесет метра се издигаше широка бамбукова постройка, облицована с дървени плоскости, сложно гравирани и оцветени в розово, синьо и зелено.

Лампи с рибено масло ярко горяха пред една масивна врата, над която в черно и червено беше изрисувана някаква египетска фигура, държаща жезъл.

На вратата стояха изправени четирима стражи с шлемове. Те държаха копия с наточени кремъчни остриета.

По продължение на сградата се мержелееха неясните фигури на други стражи.

Един офицер изникна от сенките за да се уговори със стражите. Един от тях отвори голямата врата, като отвътре се понесе неочакван мирис на сандалово дърво, който се изгуби навътре.

Те почакаха мълчаливо близо петнадесет минути. През това време стражите на вратата не се помръдваха, нито пък погледнаха към Пинкертън. Но той се съмняваше, че можеше да направи и пет крачки, преди да намери смъртта върху кремъчните остриета. Докато стоеше, изучавайки изрисуваната врата, между колибите зад него се понесе някаква нежна оплакваческа песен. Пинкертън внимателно се огледа.

— Какво е това? — запита той най-близкия страж.

За момент си помисли, че стражът ще пренебрегне въпроса му. Тогава очите на мъжа се извърнаха настрани. С полуотворена уста, той промърмори:

— Една от вдовиците на Тиберий.

— Вдовици?

— Млъкнете, вие там? — сопна се офицерът.

Последва послушно мълчание. Зад тях далечното жалеене се чу по-ясно, звънтейки като струна на вятъра.

Най-накрая вратата се отвори. Един страж им направи знак да влизат. Те минаха през малка, слабо осветена стая и надолу през един широк коридор, постлан с шарени килими и тъкани тръстикови рогозки. Въздухът тежеше от парфюми. Накрая на коридора, офицерът се спря за да изломоти нещо на език, който Пинкертън не можа да разпознае. Неочаквано от завесите на стената се показа гола женска ръка и дръпна настрани завесата. Топла жълта светлина нахлу в залата.

Пинкертън бе въведен в светла стая, тежко напарфюмирана, драпирана с цветни завеси и обитавана, доколкото можеше да види, само от жени.

Пред него, изправена на стола, седеше жена, забулена в някакви одежди. Клепачите и бяха оцветени в синьо и очите и изглеждаха огромни между черните дъги.

Под пищно подредената и тъмна коса лицето и бе нежно и издължено, с прав нос, малко остър и бледа напудрена кожа.

Тя вдигна ръката си с малки пръсти:

— Ела напред, нощни моряко. Гласът и беше леко безличен.

В очите на Пинкертън избухна бяла светлина. Ударът го отнесе напред. Той падна, знаейки само, че беше ударен по врата и че не трябва да загуби съзнание.

След време, което не можеше да определи, чернилката, която му пречеше да вижда, избледня. Намери се приседнал на ръце и колене с чувство на гадене в устата.

Зад него гласът на офицера изръмжа:

— Коленичи пред Богинята.

Той премигна за да фокусира очите си и изрече гърлено:

— В моята страна не коленичим.

— Странна страна — каза тя. — Можеш да ме погледнеш и да кажеш името си.

Полюшвайки се назад на бедрата си, той вдигна глава през болката и я погледна в лицето. Устните и горяха яркочервени на фона на бледата и кожа. Тя изглеждаше като гримирано дете. Но в гласа и звънтеше студеното желязо на властта, а очите и, интелигентни и безпристрастни, излъчваха тъмна зрялост. Той каза с прецизен, студен глас:

— Казвам се Алън Пинкертън. Основател на Националната детективска агенция Пинкертън в Чикаго, Илинойс, Съединените Американски Щати.

(Алън Пинкертън, роден в Глазгоу, Шотландия през 1819 г., син на полицейски сержант. Емигрирал в Щатите през 1847 г. със съпругата си. На него повече му допада да изисква спазването на закона, отколкото професията му на бъчвар. Той става заместник шериф, после е назначен като старши детектив на новите полицейски сили в Чикаго. Но амбицията го терзае. През 1850 подава оставката си, за да организира своя собствена частна детективска агенция с двамата си сина.)

— Детективска агенция — каза младата жена. — Не знам какво означава.

— Това е организация за защита срещу престъпленията. Да издирваш престъпници. Един детектив изважда наяве скритите престъпления и ги предоставя за наказване.

Някакво слабо чувство пробягна под бледата маска.

— Тайни престъпления — промърмори тя. — Хубава фраза, мистър Пинкертън, детективе. И вие винаги сте успявали тези тайни престъпления да бъдат наказани? Никога ли не са се проваляли усилията ви?

— Имахме успехи — каза той рязко. — Дори изключителни успехи. Но съвършенството може да се намери само на Небето, не сред земните дела.

— Или сред делата на богините. — Тя се засмя, блестящ, бял звук.

— Дори богините имат неуспехи, понякога. Както аз не успях, признавам, да открия защо един самотен мъж идва през нощта, преминал през ужасите на Реката за да търси нашето гостоприемство.

Когато лъжеш, трябва да казваш колкото се може повече от истината. Така че той веднага отговори:

— Последвах съвета на датчаните нагоре по течението. Те ме предупредиха за търсачи на роби за граалите на далечния бряг. Казаха, че ще бъде по-безопасно да пътувам през нощта, да поискам подслон в Ню Рим.

Всяка дума бе вярна. Но не беше цялата истина.

— Ние сме се срещали и преди с търсачите на роби за граалите — му каза момичето.

— Те разбират само от меча. Но какво разбират датчаните? Говори се, че техният цар Канут е светец. Забелязала съм, че светците винаги са неудобни съседи. Блясъкът на духовното им царство води до омаловажаване на грижите за временното им владение.

Пинкертън поклати глава.

— Не знам нищо за това. На мен ми изглеждаха доста земни.

Тя не бе красива но изключително женствена. Изобилната мекота на женствеността и се излъчваше около него, като че ли го докосваше топъл вятър. Междувременно той виждаше как тя го преценява от близо и, че нейното проучване беше спокойно, студено.

Богинята се усмихна.

— Не разбирам много неща около теб. Осветление. Не си ли си намерил женска компания, ами пътуваш сам?

— Преследвам хората си — каза той. — Когато се събудих — или бях възкресен — както и да се нарича това, което ми се случи, аз открих, че се намирам не на Небето, както се надявах, или в Ада, от който се страхувах. Няма нищо, толкова неразбираемо.

Той спря, знаейки, че когато хората обясняват твърде много, често попадат в клопката на собствените си думи. Но да бъдеш сдържан и необщителен на това място бе по-опасно. Той каза бавно:

— Събудих се сред непознати. Те бяха приятелски настроени хора без някаква определена цел. Бяха лишени от амбиции и енергия. Те боготворяха тоягите.

А и жена ми я нямаше, както разбирате. Синовете ми ги нямаше. Професията ми, изгубена. В неизвестна страна. Не съм готов да се откажа от семейство, професия и страна.

Така че съм по следите им.

А също и по следите на Дингъс, прошепна някаква част от съзнанието му. Един ден ще намеря Дингъс от този ден ще изтрия провала си веднъж завинаги.

Той откри, че Богинята се отнасяше към него със забавна толерантност, която го раздразни.

Тя каза:

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×