индианците.
— Но сигурно има поне животни.
— Да, има бели елени, вълци, лисици, белки, но как ще убиваме тези животни с голи ръце? Нямаме никакво оръжие.
— Ще ловим риба в потоците. Знам, че тук реките са богати на риба.
— Да, наистина, но скоро потоците ще се покрият с лед, тогава и тази храна ще ни липсва.
— Хайде, не се отчайвай, моряче. Да се доверим на Бога!
Върнаха се при другарите си и им съобщиха нерадостното положение. Всички бяха съгласни да изчакат минаването на някой кораб, а в това време бяха готови да работят за общото благо.
Решиха най-напред да си направят подслон.
Събраха платната от лодките и с дървета от гората построиха колиба. Дупките между отделните дървета запълниха с трева.
Тази къща, отворена за всички ветрове, не беше в състояние да ги опази от студа. Но тъй като започваше снеговалежът, приютиха се в нея.
През първия ден времето беше изключително лошо. Мъглата се спусна ниско, а през нощта студът беше толкова непоносим, че тези нещастници без завивки, без топли дрехи и без огън не можеха да заспят. Към това трябваше да се прибави и воят на глутницата вълци.
На другия ден почти всички се бяха схванали от студа. Отец Креспел и неколцина здрави моряци отидоха в гората да съберат дърва, за да постоплят измръзналите си другари.
През следващите дни студът се усили още повече. Снегът натежа върху колибата и застрашаваше да я събори всеки миг. Реките се покриха с лед.
Невъзможно е да се опишат страданията, които сполетяха тези нещастници, изложени на суровия студ — без нужния подслон, без завивки, почти винаги гладни, защото храната им бе оскъдна. А на хоризонта не се появяваше никакъв кораб. Широкият залив на Свети Лаврентий, който се простирате между Лабрадор и Нова Шотландия, се покриваше всеки ден с все по-дебели ледове, така че никой кораб не би рискувал да премине по него.
Нямаше повече надежда тези корабокрушенци да бъдат спасени. Трябваше да се вземе някакво решение, преди зимата да е станала още по-люта и да им попречи да напуснат този негостоприемен остров.
Един ден, когато студът беше много остър и гладът стържеше стомасите, защото храната бе намаляла, отец Креспел дръпна настрана кърмчията и му каза:
— Трябва да предприемем нещо, защото иначе след най-много петнадесетина дни никой не ще остане жив.
— Какво предлагате, отче?
— Да преминем Лабрадор и да достигнем до Минган.
— Но дотам има цели четиридесет левги, както ви казах. Ще могат ли нашите хора, отслабнали от глада и студа, да издържат на такъв труден път през снега?
— Когато преминем реката, с нас ще тръгнат най-смелите.
— Отиваме срещу смъртта, отче. Представете си, че в Минган не намерим френските колонизатори?
— Може да срещнем индианци, а вие знаете, че тези от Лабрадор не са лоши.
— Да се опитаме, щом искате. Но дали ще ни последват другите?
— Ще се опитам да ги убедя. Да побързаме, за да не стане много късно.
Отец Креспел отиде при другите и им изложи ясно положението, в което се намираха, като се стремеше да ги убеди, че вече не могат да се надяват на никаква помощ и ще бъде непростимо да рискуват живота си и да останат тук да дочакат зимата.
Никой нищо не възрази. Всички се съгласиха, че продължителното стоене на този пуст остров ще бъде гибелно за тях. Решиха да тръгнат още на другия ден.
Беше 27 ноември. Студът бе сковал всичко. Северен вятър духаше и издигате високи вълни по реката. Тежката мъгла все повече се сгъстяваше над острова.
Едва ли можеше да се избере по-лош ден, за да потеглят по реката, но корабокрушенците бяха решили на всяка цена да си опитат щастието.
Събраха останалата храна и завивките си и в седем часа сутринта потеглиха. Разделиха се отново в двете лодки и разпънаха платната. А Лабрадор беше на около четиридесет-петдесет километра.
Реката беше страховита: високи вълни застрашаваха да залеят всеки миг лодката, ледени блокове се блъскаха едни в други. Необходима бе изключителна ловкост, за да се маневрира с лодките така, че да се избягват ледовете. Всички прави, с лопати в ръце, се стремяха да ги отблъсват.
Тази борба трая няколко часа, докато мъглата падна и над реката. За да не се загубят двете лодки, кърмчията нареди да се подредят една зад друга и да се следват неотстъпно.
Беше около обяд, когато едната лодка, която се бореше с ледовете, изчезна в мъглата.
— Хей, вие от лодката! — извика им кърмчията. Никой не му отговори.
— Да не би да са се разбили в някоя подводна скала? — попита разтревожено отец Креспел.
— Нека всички да извикаме! — предложи кърмчията. Седемнадесет гърла нададоха силен вик, но и този път никой не им отговори.
— Явно вълните са ги погълнали — сподели тихо предположението си отец Креспел.
— Или ледовете са ги смачкали — каза кърмчията. — Е, престанаха да споделят страданията ни.
— Да се върнем, приятели. Може би ще успеем да стигнем навреме, за да приберем някого от тях.
— Невъзможно е, отче. Вълните са толкова страшни, че непременно ще обърнат и нашата лодка.
— Трябва да опитаме всяка възможност. Не бива да оставяме в беда другарите си.
— Но опасността за нас е много голяма.
— Не, излишно е — извикаха корабокрушенците. — Отдавна вече са мъртви. Няма смисъл да рискуваме.
— Но те са наши братя! — отвърна твърдо отец Креспел. — Делиха с нас опасности и лишения. Истински позор е за нас да ги оставим в такъв момент.
— Опитът ще бъде безполезен, отче.
— Длъжни сме да опитаме.
— Господ да ни пази! — изрече кърмчията и изви кърмилното колело.
Върнаха се на мястото, където предполагаха, че е потънала лодката. Започнаха да викат с цяло гърло, но само воят на вълните им отвръщаше. Обиколиха няколко пъти и като видяха, че няма никой, поеха отново пътя си.
През нощта никой не можа да заспи. Каква нощ! Вятърът духаше и помиташе всичко, грамадни вълни блъскаха от разни посоки лодката. Смъртта ги дебнеше от всички страни, но отец Креспел ги насърчаваше, припомняйки им различни случаи.
Към два часа след полунощ сред рева на бурята те различиха като че ли човешки гласове. Дали не бяха наближили бряг, населен с индианци?
— Невъзможно е да са преминали реката! — каза кърмчията.
— Въпреки това различавам ясно човешки гласове — каза отецът. — Да не би да има друг остров пред нас?
— Няма друг освен Антикости, отче.
— Дали не е някой кораб?
— Не вярвам. Корабите, които плават за Квебек, не минават оттук.
— И все пак, убеден съм, че говорят хора. Нима не ги чувате?
Кърмчията се ослуша и този път ясно долови човешките гласове.
— Но, струва ми се, че познавам тези гласове! Хей! Вие от лодката! — извика той с все сила.
— Хей, ти от лодката! — отговори му гласът. — Вие ли сте, кърмчийо?
Радостни възгласи се изтръгнаха от гърдите на моряците:
— Лодката! Лодката!
— Да, ние сме! — отвърна им кърмчията ликуващ.
— Всички ли сте? — запита ги отец Креспел.
