— А с храната как ще бъде? — попита все още скептично настроеният кърмчия.
— Ще пестим това, което имаме. Ще си поделим храната и ще се храним на два дни по веднъж. После ще се опитаме да уловим някой тюлен, ще отворим дупка в леда и дай Боже да хванем и риба. Ако е възможно, ще се опитаме отново да стигнем брега, където със сигурност ще намерим миди и дърва, с които да се нахраним и стоплим. Хей там, по онези хълмове, виждам борове…
— Много добре, отче! — извикаха корабокрушенците, които започнаха да се ободряват.
Нямаше време за губене. Час по-скоро трябваше да се заловят за работа, защото студът, достигнал тридесет градуса под нулата, заплашваше да ги вкочани.
Работата не беше от леките. Няколко мъже, въоръжени с куки и лопати, започнаха да режат ледените блокове, други ги замъкваха до определеното за колиба място, а трети ги подреждаха един върху друг, като ги слепяха със сняг. Само за броени минути ледените блокове бяха вече като че ли зациментирани, толкова силен бе студът.
Построяването на покрива бе по-трудно, но опитните моряци положиха много усилия и накрая успяха.
За не повече от четири часа къщата беше готова за обитаване. Влязоха в нея и я запушиха с платната.
Нахраниха се с оскъдния дял от припаси, разпределен на равни части, след това налягаха плътно един до друг, за да се топлят, като се покриха с малкото завивки, с които разполагаха, и с корабните платна. Цели четиридесет и осем часа непрекъснато се сражаваха с трудните условия на полярната зима и бяха капнали от умора.
И наистина, колкото и чудно да звучи, но в колибата много скоро стана по-топло. Плътно прилепените тела на седемнадесетте човека и изолацията от външната температура благодарение на дебелите стени на колибата бе обяснението за това чудо.
Не знаеха колко време са спали. Не можеха да определят, но сигурно е било доста, защото, когато се събудиха, ураганът беше спрял и навън цареше пълно спокойствие. Бледото слънце позлатяваше ледовете и от тях искряха хиляди брилянти.
Моряците решиха да се възползват от спокойствието, за да се опитат да хванат някое животно.
Върху ледените блокове ярко се открояваха туловищата на тюлени, които се припичаха на оскъдното слънце. Виждаха се и стотици птици, които мътеха своите малки. Тези птици бяха с най-различно оцветени пера. А във водата не липсваха и риби, които достигаха до пет метра дължина. Но за да ги уловят, на моряците им бяха необходими специални куки, а засега те не разполагаха с тях.
От лед на лед, като пълзяха по корем, за да не бъдат забелязани, отец Креспел и другарите му успяха да хванат няколко птици от тези, които мътеха. Събраха и доста яйца, които са много хранителни, макар и с неприятна миризма на рибено масло.
Кърмчията, най-ловък от всички, успя да хване половин дузина чайки, като ги изненадал, докато спели в гнездата си.
Този богат улов бе отпразнуван тържествено. Кърмчията, който се оказа и добър готвач, направи такива вкусни омлети от яйцата, че дълго след това си ги спомняха, защото това бе като че ли последното им обилно хранене.
Още на следващия ден слънцето се скри за дълго. Задуха леденият вятър и довя снега, който заваля на едри парцали.
Идваше зимата с всичките си ужаси.
Целия ден корабокрушенците бяха принудени да стоят в колибата, за да не рискуват да измръзнат.
Снегът се сипеше безспир, мъглите не се вдигаха.
Ледове се свличаха непрекъснато и с гръмките си пукотевици не оставяха корабокрушенците нито за миг спокойни.
Храната с всеки изминал ден все повече намаляваше въпреки икономичното й разпределение.
Отец Креспел и кърмчията бяха принудени денонощно да пазят храната от своите спътници, които гладът беше почти подлудил. Сърцето на добрия свещеник се късаше от болка, като гледаше нещастните си другари, но за общото благо той бе принуден да не им разреши да вземат и троха от нея.
Гладът, студът, влагата, моралните и физическите мъки не закъсняха да си кажат думата. Първите признаци на скорбута, този страшен бич по тези места, бяха вече налице. Телата на нещастниците се покриха отначало с кървавочервени петна, после тези петна се превърнаха в разръфани и вонящи рани, а от устата им излизаше нетърпима миризма, дължаща се на загниването на венците. След скорбута последваха измръзванията, гангрената и ледената колиба се превърна в болница, където болните охкаха и пъшкаха от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Нямаше никакво средство, с което да си помогнат, за да се преборят със скорбута, който започна всекидневно да взема по една жертва… Ех, ако имаха малко картофи, няколко лимона или калциеви дражета, но, уви, не разполагаха с нищо!
Положението на корабокрушенците от ден на ден ставаше все по-непоносимо и трагично. Дори отец Креспел, този истински воин, който непрекъснато ги окуражаваше, започна да се отчайва.
С последни усилия на волята той продължаваше да успокоява, да лекува, доколкото можеше, бдеше над болните почти денонощно, без да мигне.
Към първи януари на Новата година, значи 1737 — ново нещастие сполетя моряците.
От няколко дни времето се беше променило. Непрекъснатият снеговалеж отстъпи място на проливните дъждове. Ледовете започнаха да се разпукват.
На първи януари сутринта ледената площадка се разпука и лодката падна в морето.
Няколко часа по-късно един моряк, който бе излязъл с надеждата да улови някоя птица, се върна в колибата и извика:
— Вълните отнасят лодката!
Изплашени, всички корабокрушенци изскочиха навън. Ако загубеха лодката, как щяха да достигнат до брега, когато ледовете се стопят? Всички ли ще трябва да потънат?
Лодката беше вече доста надалеч и плаваше бързо между ледовете.
— Трябва да я настигнем на всяка цена! — каза разтревожено отец Креспел. — Ако я загубим, с нас е свършено!
— Но ледовете са напукани! — отвърна кърмчията. — Кой ще се осмели да тръгне по тези движещи се блокове, които всеки момент могат да потънат?
— Трябва да опитаме. Пръв ще тръгна аз.
— Не, отче — намеси се един от моряците. — Вие не сте така бързоподвижен на тази възраст. Ще отида аз.
— Аз ще те придружа — допълни другарят му до него. — Ако се удавям, молете Бога да спаси душите ни.
— Вървете, смели момчета! Бог ще ви пази! — каза развълнувано отец Креспел.
Двамата моряци изтичаха към брега. Когато стигнаха до края на ледения блок, пред тях се откри канал, широк около няколко метра, който им препречваше пътя за по-нататък. По средата му плаваше малък леден блок.
Без да обръщат внимание на грозящата ги опасност, те скочиха върху този лесно чуплив сал. Вятърът ги отнесе до друг, по-голям блок. Двамата моряци пъргаво скочиха и върху него. Така продължиха пътя си, подскачайки от блок на блок. Катереха се по айсбергите, потъваха в снега, търкаляха се по ледовете. Поне двадесетина пъти успяха да избягнат грозящата ги смърт — да се удавят при тези рисковани прескачания.
Лодката все още се виждаше. Плаваше между ледовете, влачена от течението, но вече беше доста далече.
Моряците си починаха за миг и отново поеха пътя. Трябваше да преодолеят хиляди препятствия, а в това време тя бягаше все по-далече и по-далече. Още миг и изчезна от погледа им. Вече беше невъзможно да я достигнат. Тя бе безвъзвратно изгубена.
— Проклятие тегне над нас! — извикаха и двамата. — Всичко е против нас!
Те тръгнаха обратно измъчени, с малката надежда да срещнат поне някой тюлен. Бяха видели преди малко няколко върху ледовете, когато подскачаха по тях, гонейки лодката. Беше малко по на запад.
Разделиха се, за да ги доближат по-незабележимо. Изведнъж по-младият, който пълзеше към дупката на
