и.
— Къде отиваш? Защо? — питаше тя. — От кого беше изпратен онзи гълъб?
— После сама ще узнаеш всичко — кратко й бе отговорил Хирам.
— О! Аз знам. Ти отиваш при тази жена, въпреки че те грози опасност. Значи тя ти е по-скъпа от живота, нали? — Фулвия с трепет очакваше неговия отговор.
— По-скъпа от живота, Фулвия, прости ми! — И Хирам потъна в притихналия град.
— Прощавай, мили мой — едва се чу пълният й с тъга глас. — Познах, че я любиш. По-скъпа от живота му — продължаваше да шепне тя с насълзени очи.
В това време Хирам замислено яздеше по пустите улици на града. Къщата, където отиваше, принадлежеше на един от най-влиятелните граждани — стария Герман, — осиновител на Офит. Домът беше типичен наследник на финикийския архитектурен стил: имаше седем или осем етажа във формата на пирамида, като всеки етаж бе заобиколен с открита тераса; картагенците обичаха да гледат морето.
IV. СЪДБОНОСНАТА СРЕЩА
Свиждането на Хирам с Офит съвсем не беше лесно. Да влезе през централната врата на къщата беше немислимо, защото там имаше цяла рота войници и слуги. Но това не беше пречка за стария другар на Анибал и той почна да търси някой друг вход. Изведнъж една стълба, закачена за прозореца и провесена надолу, привлече вниманието му.
След няколко минути Хирам, последван от Сидон, се намери пред любимата робиня на Офит.
— Господарката ви чака! — каза кратко тя, като се обърна към Хирам. Той я последва в покоите на красивата картагенка.
В този миг в главата на Хирам се въртеше само мисълта за предстоящата среща. Беше изчезнал споменът за двегодишната разлъка, мъките и лишенията. Всичко се изпари за миг, когато видя любимото лице, чу нейния ласкав глас и се докосна до треперещата й ръка. Трябваше им безкрайно много време да бъдат заедно. Техните въпроси и отговори се срещаха, а очите им говореха един другиму: „Обичам те! Без теб животът ми е мъка.“
Срещата трая само няколко минути. Застаналата встрани робиня дойде и съобщи, че Герман иде при Офит.
— Ще го изхвърля през прозореца — ядосано каза Хирам.
— Какво? — извика Офит. — Недей забравя, че той ме прибра, когато останах безпомощно сираче, и че досега ми е бил като баща…
— Но той иска да те даде другиму. Той иска да станеш жена на Теоур!
— Не! Това няма да го бъде. Аз не обичам този Теоур. Обичам само теб и ще избягам, когато ми кажеш. Но имай предвид, че скоро заминавам с татко за вилата ни в Утике.
— За сватбените тържества? — със скръбна усмивка попита Хирам.
— Да. Но ще мога да отложа тръгването. И ако ти не дойдеш дотогава, то … аз ще умра.
— Ще дойда макар и мъртъв. Сбогом.
— Сбогом — с насълзени очи отвърна Офит.
Хирам излезе след робинята и заедно с чакащия го Сидон слязоха при останалите долу моряци.
— Слава на боговете! — каза единият от тях. — Бяхме започнали да се безпокоим и на два пъти подавахме тревожния сигнал.
— Защо? — попита Хирам.
— Забелязахме някакви сенки, които се криеха покрай стената, а после отидоха към началото на улицата. Май че бяха въоръжени.
— Нима страхливият Герман ни е устроил засада — с усмивка си помисли Хирам. — Нищо. Сега ще видим кои са. Хайде напред! — И той пришпори коня си. В същия миг една стрела изсвири покрай ухото му.
— Стойте! — отекна в тъмнината повелителен глас.
— Струва ми се, че сме обградени, господарю. Изходът до улицата е преграден със слон — обади се един от спътниците на Хирам.
— Назад! — заповяда веднага Хирам. Но отстъплението също беше невъзможно, защото зад тях отвсякъде излизаха въоръжени хора и безмълвно се нахвърляха върху Хирам и спътниците му. Стрелите запищяха из въздуха, но поради тъмнината нито една не стигна целта си.
— Помъчете се да ги задържите — каза Хирам на моряците си. — Действувайте с мечовете. А ние ще отидем при слона.
При тези думи Сидон слезе от коня си и като сянка се промъкна към ревящия на ъгъла слон. А Хирам, за да привлече вниманието върху себе си и за да не бъде открит помощникът му, смушка коня си и с вик се хвърли в същата посока.
— Път! Кой смее да спира мирните граждани? — високо извика той. — Път или сами ще си го проправим.
— Опитай! — отговори същият иронично-заповеден глас. — Да видим какво ще направи мечът ти срещу мен, бронзовата ризница на слона.
Хирам спря на няколко крачки от колоса, свърна пак наляво, после надясно, втурна се пак напред — изобщо привличаше вниманието на слона върху себе си и коня.
— Предай се! — извика някой в мъглата. — Заобиколен си и не можеш да се спасиш.
— На кого да се предам? — попита Хирам, като застана съвсем близо до слона, пазейки се от хобота и бивните му.
— Ние сме стражите на съвета.
В тоя миг Сидон, който незабелязан от никого се беше промъкнал до задните крака на слона, с един удар на острия си меч преряза едното му сухожилие. Животното нададе див рев и без да обръща внимание на седящите върху гърба му хора, се понесе като ураган към площада. След няколко крачки загуби равновесие и рухна тежко. Въздухът продължаваше да се оглася от пронизителните му викове. Падането бе така стремглаво, че хората от гърба му бяха отхвърлени със страшна сила.
— Пътят е свободен! — извика Сидон към сражаващите се нумидийци. Последните веднага обгърнаха конете си и препуснаха след отминалите напред Хирам и Сидон.
След минута от отряда нямаше и следа. В пристанището влязоха без никакви трудности. Сидон отведе конете на човека, от когото ги беше взел, и влезе в лодката при другарите си. Вълните бясно подхвърляха малката лодка, на няколко пъти водната пропаст ги зткрйваше в обятията си, но щастливата звезда и този път ги закриляше и всички се качиха на „имиолата“ здрави и доволни. Щом видя Хирам, Фулвия с радостен вик се хвърли към него.
— Ти си жив! — извика тя. — О! Благодаря на боговете. Значи той не те е предал.
— За кого говориш? — учудено запита Хирам. — Тук никой още не ме е познал.
— Ти мислиш така. Едващо изчезна, и на брега се яви Фегор.
— Е, и какво?
— Той извика: „Тирският изгнаник държи при себе си избягалата етруска. Нека се предадат и двамата.“ Това значи, че са те познали и че те грози опасност.
Хирам се замисли за малко и след това разказа всичко, което беше станало на брега.
— Герман е същият онзи човек, заради когото ти беше заточен, нали? — попита Фулвия.
— Да. Той беше забелязал, че аз и неговата осиновена дъщеря се обичаме. И понеже е член на Съвета на сто и четиримата, успя да ме заточи — тъжно отговори Хирам.
В този момент от брега някой извика: „Тирският търговец държи етруската. Знам това!“
— Фегор! — уплашено извика Фулвия.
— Спуснете лодката, Сидон! — каза Хирам на кормчията и моряците си.
— Остави ги на мен, Хирам! — прекъсна го Фулвия. — Аз ще му обещая, че ще стана негова жена и ти ще останеш свободен.
Но Хирам леко я отстрани и се спусна в лодката.
Фегор, който стоеше на брега и наблюдаваше с горящи и ненавистни очи гемията, не забеляза бързо плъзгащата се по вълните лодка. Той съзря Хирам едва когато последният му пресече пътя за
