робинята изби кървав пръстен. Робинята изпищя.
— Е? Говори!
— Господарката посети някакъв кораб от Тир … Тя искаше … тя купи няколко гълъба… после доведе тук една нова робиня.
— Какво? Ама че фантазии. У нас и бездруго е пълно с роби, а Офит довежда нови. Но, Гур, сигурно ще поговориш малко с нея?
— О! Няма смисъл! — каза Фегор, започнал да се тревожи. — Мисля, че новата робиня не знае нищо. Но от тази може да се чуе още.
При тези думи Гур, който нетърпеливо въртеше бича в ръцете си, с някаква наслада започна да сипе удари върху гърба и гърдите на младата робиня.
— Стига! — заповяда Герман. — Изведи я! — Той разбра, че тя не знае повече нищо. После се обърна към Фегор и каза: — Ще можеш ли да направиш така, че новата робиня да изчезне?
— Да, но ще трябва да ми я предадеш. — Очите на Фегор радостно заблестяха.
— Върви след мен — каза старецът, като тръгна към горния етаж, където бяха покоите на Офит.
— Кой е? Ти ли си, татко? — чу се отвътре сребрист глас. — Влез! Тук винаги е отворено за теб.
Герман прекрачи прага и Фегор като сянка се плъзна след него. Като го видя, Офит се намръщи.
— Не знаех, че не си сам, татко.
— С мен е Фегор. Той не за пръв път идва у дома.
— Да, знам — хладно отговори девойката. — Но какво те е накарало да доведеш тук чужд човек? — Ударът попадна право в целта: при картагенците, както и при финикийците, прага на женската част в къщата можеше да прекрачва само свой човек и никога чужд. Последното се смяташе като оскверняване на честта. Но за отстъпване бе късно и Герман направо попита къде е новата робиня.
— Ще я видиш, но не трябва да забравяш, татко, че ми е много неприятно да ти напомням — аз съм притежателка както на имота си, така и на робите си.
Гордият патриций пак понесе удар. Законите на Картаген не му позволяваха да се меси в частния живот на неговата осиновена дъщеря.
— Но ти си излизала, къде си била?
— А, някой подлец ти е доложил вече? — кипна девойката. — Но ти забравяш, татко, че аз не съм дете. И не съм длъжна да давам отчет никому… дори и на теб.
— Ти си била на среща с Хирам! — извика старецът, вън от кожата си от ярост. — С този, който е престъпил заповедта на Съвета на сто и четиримата и се е завърнал тук… Освен това ще отговаряш на този, който след два дни ще стане твой господар. А за Хирам ще видим… когато заедно с всичките си съучастници отиде на дъното на морето. Да си вървим, Фегор. Ще доложа всичко на Съвета.
Последван от Фегор, Герман напусна покоите на непокорната си дъщеря.
Щом стъпките им затихнаха, Офит се спусна към малкото отделение, скрито зад стаята, където при появата на Герман се бе мушнала Фулвия.
— По-скоро! По-скоро! — шепнеше Офит. — Ти чу всичко. Хирам го грози страшна опасност. Измисли нещо. Той трябва да се спаси, ох, върти ми се главата, не знам нищо.
— Господарката забравя за гълъбите, които взе вчера от кораба — прекъсна я Фулвия. — Те ще занесат новините по-бързо от който и да е друг!
VI. МОРСКИЯТ БОЙ
Хвъркатият пратеник бързо стигна целта си. С верния си инстинкт той намери в мъглата на припадащата нощ гемията и кацна върху кувертата. Пристигането му веднага бе забелязано.
Хирам бързо свали и прочете бележката, която носеше птицата.
— Сидон! — извика той. — Лоши известия. Съветът на сто и четиримата знаел всичко и, вярвам, скоро ще трябва да се защитаваме.
— Но преди това можем да избягаме, нали? — каза веселият, негубещ присъствие на духа Сидон. — Всичко е продадено, гемията е готова и гребците само чакат заповедта ти.
— Тогава на път! — заповяда Хирам. — Какво има? Защо си се загледал?
Проклятие излезе от устата на кормчията: беше забелязал на стоящата на около триста метра военна ескадра някакво особено суетене: веригите скърцаха под тежестта на вдигащите се котви, по въжетата се катереха моряци, вдигаха се платната и дългите полуизвити весла се движеха като стоноги.
— Готвят се да ни нападнат, господарю — каза Сидон. — Да видим как ще се бият наемниците на Картаген. Готови сме.
И кормчията започна да приготвя едно оригинално средство, въведено в практиката на морския бой едва преди няколко години. Това бяха мостчетата, които се изправяха нагоре и стрелците стреляха от тях отвисоко, почти закрити, а понякога пак оттам хвърляха върху неприятеля различни тежести.
— Готово! — прозвуча гласът на един нумидиец от екипажа и гемията леко запори вълните.
Почти едновременно с нея тръгнаха дванайсетина галери.
— Стойте! Спрете веслата! В името на Съвета! — чу се внезапно от най-близката галера. Хирам и Сидон изтръпнаха: беше гласът на Фегор. Един от големите и бързи кораби едва не разби гемията, но тя бе по- подвижна и се управляваше от човек, навикнал на морски боеве, та моментално измени курса си и като стрела се плъзна покрай тежкия и тромав боен кораб.
— Привет на Съвета на сто и четиримата, шпионино! — извика силно Хирам, — къде си? Бих искал да те видя. — Но Фегор бе изчезнал вдън земя. Хирам почака една минута и като взе тежката си, предназначена специално за хвърляне секирка, със страшна сила я запокити към кораба, от който бе извикал Фегор. В отговор се изсипа дъжд от стрели, между които и огнени, но те биваха изгасяни или хвърляни в морето.
— „Акацията!“ — уплашено извика Сидон, като сочеше едно почти легнало средно корабче, което идеше срещу тях, за да им препречи пътя.
— Чудна работа — продължи след малко Сидон, — това е много глупаво. Сега ще трябва да се обърне с носа към нас, ако има време… така! — И гемията, леко наклонена, се вряза с острия си нос в хълбока на кораба, изложил непредпазливо продълговатото си тяло. Чу се силен трясък, отчаяни човешки гласове и към водата полетяха тела.
Разрязаната на две като от нож „Акация“ потъна, като отстъпи морския простор на волята на „имиолата“.
— Хайде! Гребете! По-силно! — викаше кормчията към гребците. — Тъй. Още, още! — и корабът като огромна птица влезе в канала, водещ към морето.
Но до спасението беше далеч: зорките очи на Хирам съзряха, че един от големите тримачтови кораби изпревари другите и бързо започна да настига измъкващата се гемия. Последната наистина бе лека и бърза, но тримачтовият кораб разполагаше с много повече гребци и затова скоро се дриближи до нея.
Картагенците напрегнато следяха хода на гонитбата, като подвикваха често: „Гемията изостава! Предава се! Предава се! Всички ще бъдат заловени!“
— Огън! Огън! Двете гемии горят.
— На помощ! — прозвуча внезапно пълен с недоумение глас.
— Ние горим! Гемията бяга! Отива си! Отива си!
Щастливата звезда не изневери и този път на Хирам. Като видя, че врагът е по-силен и бърз, той остави галерата да се вреже в гемията и посрещна врага със стрели и мечове. А после, всред настъпилата суматоха, хвърли няколко гърнета със запалена смола върху дървената палуба на вражеския кораб. Последният пламна като факла. Същата участ щеше да постигне и „имиолата“, но нумидийците бяха нащрек и успяха навреме да се откъснат от горящата грамада.
В това време цялата останала флотилия премина канала и се втурна да помага на горящия кораб, но той не ги дочака и с целия си екипаж отиде на дъното. Нощта се спускаше. На небето блестяха милиарди звезди. Въздухът бе като нажежен и морето сърдито подхвърляше буйните вълни. От време на време от морските дълбини сякаш ре дочуваше силно бумтене — знак за приближаващия ураган. Цяла нощ гемията бе играчка за яростното море, а на туй отгоре след нея летеше картагенската флота. През всичкото време огньовете и блещукаха зад бягащия кораб. Най-сетне настъпи денят. Изглежда, бурята щеше да се разрази в ужасен ураган. Небето бе куршумено, въздухът — наситен с пясък, пренесен в морския простор със злия
